Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— Ти добре ли опозна Ялмар Нюмарк?

— Дотолкова добре, доколкото човек опознава колегите си, без да става личен приятел с тях. Той живееше сам и в много отношения беше резервиран, имаше малко истински приятели, нямаше семейство. Мисля, че е живял много усамотен живот, но той си искаше да е така. Няколко пъти обядвахме заедно, канихме го на гости вкъщи, но… Ценяхме се един друг в работата. Извън нея се виждахме много рядко.

— Когато се запознахте, той не се ли занимаваше с някои стари случаи?

— Какво имаш предвид?

— С произшествия от годините на войната. С един предател и убиец по прозвище Ротеифтен. С пожар в една фабрика за бои — „Пофугл“ — през 1953-та. Петнайсет загинали. С едно изчезване — да, това е било по-късно, през 1971-ва. И с едно убийство също през 1971 година.

— Мисля, че смесваш картите, Веум. Да започнем с първото, за което попита. Той разказваше за някои неща от времето на войната. Заемал е доста централно място в движението на местната Съпротива. Беше интересно, но ти знаеш как стоят тези неща. Всички имат какво да разкажат от войната. Постепенно детайлите започват да се губят. Но аз си спомням този прякор — Ротеифтен.

— Спомняш ли си някои неща за споменатото от теб убийство през 1971 година? Беше убит мъж, за когото някой смяташе, между другото и Ялмар Нюмарк, че бил идентичен с този Ротеифтен, нали?

— Да. Случаят остана неразкрит.

— Неразкрит, правилно. Това беше брутална история, но в много отношения типична. Екзекуция от онези, каквито нерядко устройват в престъпния свят. Доносникът бива екзекутиран по този начин. Както и търговецът на наркотици, който не може да плати за получената от него пратка. И това, изглежда, може да се случи и на стари нацисти. Това съвсем не е така невероятно.

— А как стои случаят с изчезването?

— Един, на име Шауер-Юхан, е изчезнал почти по това време. Имал почти същото телосложение като този Харалд Юллвен или Ротеифтен. Никога вече не се появил.

— Тая работа не си я спомням.

— Е, да. За такива отрепки никой не държи сметка. По-друго е с корабопритежателите.

Той ме погледна огорчен:

— Съжалявам. Не мога да се сетя за този случай.

— За пожара през 1953 година според Ялмар Нюмарк най-дейно е допринесъл Харалд Юллвен, тъй като е работил там. Ялмар е убеден, че това не е било нещастен случай, а нещо много по-сериозно — престъпление. И бе непрекъснато под влиянието на тези предположения. Даже в деня, преди да го прегазят, говореше за това. Не ги бе забравил, въпреки че са изминали трийсет години от изгарянето на „Пофугл“, а десет от изчезването на Шауер-Юхан и неразкритото убийство. Той… Не съм сигурен, но имам чувството, че продължава да води сам следствието. Ето че го сгазиха, оживя по чудо. Не виждаш ли взаимовръзката?

Вегард Вадхайм дълго ме гледа.

— Не ми се струва много вероятно, но предполагам възможна взаимовръзка. Ала… — Той махна с ръка. — Защо идваш при мен? Случаят е възложен на Хамре и аз мога да те уверя, Веум, че Хамре е прекрасен младеж. Ако има нещо, той ще го разкрие. Аз… — Той протегна ръка към телефона.

— Идвам от него, той не беше особено заинтересуван от случая. Ти би могъл да говориш с него за това и…

Вратата се отвори. Влезе жена с куп преписки в ръка.

— Тук е. Мисля, че го намерих. — Тя се спря пред вратата и ме видя. — О, извинете…

Беше около трийсетгодишна, с дълга руса коса, въздълъг, леко вирнат нос и мила усмивка, която изумително бързо озари лицето й. Очите на жената заблестяха и тя ми подаде малката си ръка:

— Веум, нали?

Поизкашлях се:

— Да. Във всеки случай не доктор Ливингстоун. Но…

Тя се засмя.

— Не, не сме се срещали преди. Но веднъж ви проследих. С една зелена „Мазда“. Казвам се Ева Йенсен.

— Аха, тогава. Да, да…

— Преча ли?

— Не, тъкмо излизах.

Вегард Вадхайм отстъпи от бюрото си и ни наблюдаваше полуусмихнат:

— Ти да не би да тренираш нещо, Веум? — После се обърна към Ева Йенсен: — Веум и аз се състезавахме няколко пъти, тогава той работеше в детското сиропиталище, а аз бях в отбора на Общината.

— Тичам от време на време. Когато лятото е хубаво и на душата леко… Може би ще се срещнем на Бергенския маратон през есента?

— Може би, Веум, може би.

— Е, всичко хубаво — кимнах и на двамата.

Ева Йенсен беше облечена в синьо: синя блуза и синя пола. Усмивката й сякаш ме изпроводи чак до улицата. Преди няколко години можех и да се влюбя. Но не и сега. Бях развалина, изоставена крепост, отдавна запусната нива. Такъв се чувствах от последния ноември насам.