Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Беше усетил, че някой го наблюдава, и внезапно срещнах очите му под периферията на бомбето. Погледът му ме прониза:

— Какво, по дяволите, стоиш там и се пулиш?

Отворих широко вратата с намерение да вляза.

— Сметнах, че е минало доста време, откакто…

Той посочи с ръка пода пред мен:

— Нито сантиметър през прага, Веум! Предупреждавам те. Казал съм веднъж завинаги: не желая да те виждам, не желая да те чувам, не желая да говоря с теб. Нито дума! — Изведнъж тонът му стана по-любезен. — Преди да си се разположил от другата страна на бюрото ми, знай, че ще ти изнеса една хубава поучителна лекция със свитки и звезди посред бял ден. Ясно?

— Съобщението прието — отвърнах му аз и леко се облегнах на рамката на вратата.

Данкерт Мюс ме погледна със злост, а аз подех:

— Спомняш ли си нещо за пожара във фабриката „Пофугл“, Мюс?

Видях, че въпросът ми потъна зад бръчките на челото му, и си представих образно как се блъска насам-натам като ехо в кухото пространство в главата му.

— Пофугл 28 28 Пофугл (норв.) — паун. — Б.пр. ? — каза той приглушено, после се опомни. — Ще ти дам аз на тебе един паун, натруфен папагал такъв! И разбери, по дяволите, че не давам отговори на въпроси на третокласни аматьори. Ти чу какво казах!

Той се надигна заплашително зад бюрото и аз бързо се отдръпнах от вратата. Сиво бледото лице с безцветни очи, широката челюст и косата с миши цвят под изкривеното бомбе не ми допадаха, още повече, когато туловището му се раздвижи около масата в посока към мен.

Но той се задоволи с раздразнено изгрухтяване и затръшна с трясък вратата под носа ми.

Останах сам пред табелката на вратата му: „Старши полицейски инспектор Д. Мюс“. Бели букви на синьо-сив фон. И те толкова гостоприемни, колкото той самият.

Следващата врата, също полуотворена. Беше ден на отворени врати в полицейския участък. Може би бяха поканили посетители да го разгледат?

Вегард Вадхайм стоеше пред етажерката в стаята си и прелистваше един голям правен наръчник, подвързан в червено. Бе слаб, тъмнокос и сгърбен, с няколко сиви къдрици зад ушите. Някога участвал в норвежкия национален отбор по лека атлетика в бяганията на дълги разстояния и апогей на международната му спортна дейност бе неговото участие в олимпийското бягане на 10 000 метра в Мелбърн през 1956 г. Една-две години по-късно бе издал няколко стихосбирки. Не бях имал сблъсъци с него и можехме да проведем относително сносен разговор, особено след неприветливото ми посрещане от страна на някои други в сградата.

— Привет! — казах аз и той вдигна глава. Тъмните му очи ме погледнаха замислено. Вегард Вадхайм винаги изглеждаше замислен. Въпреки че бяха изминали двайсет години от издаването на първата му стихосбирка, имах чувството, че той непрекъснато твори и създава стихове, че едва ли не всеки момент търси най-подходящата дума, най-добрата формулировка.

Беше поет по призвание, но опитът ми подсказваше, че е реалист, и то в най-висока степен.

— Ти кога дойде в Берген, Вадхайм? — попитах го аз.

Той ме погледна учудено.

— Кога съм дошъл в Берген? Веум, ти да не си станал журналист?

— Още не. Отнася се за Ялмар Нюмарк.

Той веднага стана сериозен.

— Да, чух за това произшествие. Било е ужасно. Но ще прескочи трапа, нали?

— Да. Слушай…

Той ме погледна с интерес:

— Подушвам опасността, Веум. Ти смяташ, че случаят е предумишлен.

— Не знам, но Нюмарк имаше какво да разкаже, много неща.

Той прокара ръка през косата си.

— Влез, Веум.

После остави книгата, седна на ръба на масата и посочи с ръка един свободен стол, но аз останах да стоя прав и се облегнах на стената.

— Ти познаваше ли Нюмарк? — попитах.

— Разбира се. Работехме заедно, преди да се оттегли, но след това се виждахме сегиз-тогиз. Рядко се случва някой пенсиониран колега да дойде тук да ни види, Веум. Ние винаги сме под пара и те знаят това.

— И все не достигат хора?

— Да — кратко каза той. — Дойдох в Берген в началото на 60-те години. Ялмар Нюмарк бе дълги години един от най-близките ми приятели. Научи ме на много неща.

— С други думи, това ще рече, че ти… Слушай, как смяташ, Ялмар Нюмарк беше ли добър полицай?

Вегард Вадхайм ме погледна тъжно:

— Добър полицай? Зависи какво се разбира под това определение. Може би имаме две различни схващания по този въпрос. Такава е поне ситуацията тук, в тази сграда. Но мога да ти отговоря: да, беше, според мен. Аз свикнах да се доверявам на оценките и заключенията му. Той притежаваше голямото изкуство да познава хората и винаги беше на тяхна страна, разбираш ли? Много от нас се придържат само към параграфите, а изходната точка трябва да бъдат хората, които срещаме, Веум. Никой не е безпогрешен. В това число и служителите от полицията. И не всички параграфи ли са по необходимост вечни истини.