Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Нямах какво да правя, поне докато не разговарям отново с Ялмар Нюмарк. А за това трябваше да почакам още известно време.

Измина цяла седмица, преди да ме пуснат при него. Междувременно бях говорил няколко пъти с Хамре по телефона само за да се уверя в това, за което вестниците ме бяха осведомили с липсата на некролог — че нищо лошо не се е случило с него.

В деня, в който отидох на свиждане с Ялмар Нюмарк, купих букетче момини сълзи, една найлонова торбичка грозде и книга за неразкрити криминални случаи, която намерих в антикварната книжарница на Марквайен, за да имам предлог за разговор.

Да се отиде в болницата в определеното време за свиждане, е почти като да си на погребение.

Хората на опашката към входа на болницата носят едно и също: кутии бонбони или букети цветя, та се чувстваш член на голямо и тайнствено братство: братството на здравите. Въпреки това няма човек, който, отивайки в болницата в часовете за свиждане, да не се усеща не дотам добре, да не изпитва някаква лека болка в стомаха, в сърцето или поне в тила. Все има по нещо. Човек никога не е напълно здрав, а и не те напуска тревогата да не дойде някой лекар и да те накара да се опулиш на заключението му, че е открил у теб някакъв всеизвестен симптом на заболяване. Може би ще те положат на легло или веднага ще те закарат в операционната, преди още да си успял да предадеш кутията с бонбони или букета цветя.

Отделението на Ялмар Нюмарк беше на четвъртия етаж. Навън в коридора лежаха в редици пациентите. Тези, които имаха щастие и бяха получили място до прозореца, можеха да си лежат и да гледат към големия централен корпус на болницата, където никой от тях за жалост не можеше да бъде преместен и който беше истински паметник на пресметливите планове за бъдещето, основани върху надеждите за огромни печалби от добива на нефт в нашата страна, една от най-богатите в света според статистиките и прогнозите. В края на коридора се намираше дълга зала за шест души, завършваща с малко и ъгловато, подобно на приемна помещение. Над пациентите там като морска мъгла се стелеше дим от цигари. Те лежаха по гръб, подпрени на полегати кули от възглавници, и гледаха съсредоточено последните минути от детското предаване по телевизията, макар повечето от тях да бяха явно над осемнайсетгодишни.

Ялмар Нюмарк лежеше към средата на левия ред със система на едната ръка и увиснало до главата му шише с безцветна течност. Изглеждаше отслабнал с десет килограма. Кожата и лицето му имаха жълтеникав оттенък и сякаш бяха влажни, а очите му издаваха непозната ми отпреди слабост. Едната половина на лицето му беше покрита със синьо-червени следи от силни вътрешни кръвоизливи. Беше навсякъде бинтован и облепен с марли. Лежеше по гръб, вперил празен поглед пред себе си. Краката му висяха на станок, дясната му ръка беше гипсирана около лакътя, а лявата беше разперила пръсти, подобно на мъртъв морски рак.

Приближих се бавно в полезрението му, за да не го стресна. Той ме погледна, без да реагира.

Това не беше едрият, кипящ от жизнена сила мъж, който удряше с вестника по ръба на масата, за да подчертае това, което казваше, и рипваше от масата като хала. Пред мен сякаш се намираше някакъв далечен негов братовчед, блед роднина, сянка в мрачния ден.

— Здравей, Ялмар! — обадих се аз колкото можех по-тихо.

Ялмар Нюмарк ме погледна, отвори уста и пак я затвори.

Съседът му по легло се изкиска глупаво. Лещите на очилата му бяха дебели едва ли не два метра, а той беше гипсиран от врата до кръста. Но не се присмиваше на мен и явно бе, че въпреки всичко животът му харесва. Такива самоуспокояващи се хора има доста. Горе на небето те ще заемат местата си на партера, а ние ще трябва да се задоволим да висим правостоящи на балконите.

— Не можеш ли да ме познаеш? — тихо го попитах.

Той бавно кимна с глава.

— В… В… В… — каза той.

— Донесох ти…

Беше безсмислено да стоя с уханните момини сълзи в ръка, изпълнени с нов, сочен живот, с тъмнозелени силни листа и мънички жълто-зелени прашници, които напразно щяха да разсипят прашеца си на пода, всяка сутрин измиван с химикали за дезинфекция. Беше обидно да протегна торбичката с гладките гроздове към почти безжизнената му уста. Оставих книгата на нощното шкафче без коментар.

Тази вечер той не можа да ми каже нищо, но на следващия ден ме поздрави с намек за усмивка, а на по-следващия успя да произнесе името ми.

След седмица можехме да водим полезен разговор, но всеки път, когато се опитвах да го насоча към злополуката, лицето му се затваряше, а погледът му се зарейваше надалеч. Опитах пак и в един неочакван миг като че видях да оживява нещо от чертите на познатия ми Нюмарк. Той сви лявата си ръка така силно, че костите му изпукаха, а очите му заблестяха.