Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Щом децата си легнеха, те седяха плътно един до друг, съзерцаваха океана и тихо си приказваха. Изглеждаха учудващо щастливи. През деня се появяваха в цветни дъждобрани и на разминаване по пътечката към главния път мило ми се усмихваха, а когато след няколко дни скуката налегна децата, те започнаха да идват при мен и да разменят по някоя и друга дума със самотника от скалата.

Три дни грееше слънце. Те оставаха до залез на терасата пред вилата си, а децата получиха право да си лягат по-късно. Отпиваха от пълните си чаши и щом захладнееше, навличаха по-дебели пуловери и още по-силно се притискаха един в друг.

Чувах ясно гласовете им, докато седях на плоските камъни пред вилата с чаша топло кафе в ръка и стар капан за морски раци в краката ми.

Отвсякъде виждахме как слънцето, кръгло и червено като голям балон, бавно се спуска надолу към хоризонта, толкова кръгло, та ни се струваше, че всеки момент ще се пръсне на парчета, но то потъваше в дълбочината и тъмнината прииждаше откъм океана като черна чума.

Във вестниците пишеха, че това било най-дъждовното лято от началото на 20-те години насам, а много хора предполагаха, че светът се намира пред нов ледников период. Оптимистите успокояваха, че ледников период няма да настъпи, но щяло да има влажни лета с по-ниски температури в продължение на две-три десетилетия. Онези от нас, които щяха да успеят да запазят здравето си през този период, можеха да очакват бъдещето с ведрина. Наоколо такива вечери, когато дъждът капеше като разтопена лой по неподвижно застиналата водна повърхност, аз гребях наоколо и вадех морски раци от тъмнеещите капани. После си похапвах, наблюдавайки как гасне денят и убеден, че на подобно спокойствие можеш да се наслаждаваш единствено в усамотение.

Дните започнаха да намаляват. Вечерите ставаха по-тъмни, а сутрин въздухът беше студен. Останах няколко дни в повече и към осми — девети август прибрах всичко, затворих капаците на прозорците и заключих.

Преминах по моста на Сотра от югозапад. На север виждах Аскьой, обвит в мръсносиво платнище, за да не пострада при фрахтуването. Когато наближих града, мъглата бе захапала и ниските планински склонове, сякаш искаше да изгълта последните остатъци от едва споходилото ни лято.

Паркирах колата на Торнплас и влязох в сградата, където бе кантората ми — на Страндкайен. Бе се натрупала поща. Повечето реклами впрочем и нищо друго, освен известието за застраховката „живот“, която отдавна не плащах. Качих се горе. Вътре се бе наслоил прахоляк като ниското атмосферно налягане по норвежкото крайбрежие. Иначе всичко си бе на място. Шишето в чекмеджето на бюрото ми бе празно като предизборно обещание, а единствената промяна в градския пейзаж навън бе новият и по-красив изглед, който придаваше на другия бряг на Воген строящият се хотел.

Когато позвъних в болницата и попитах за Ялмар Нюмарк, получих отговор, че вече е изписан.

— Изписан? — казах, може би по-високо от необходимото. — Искате да кажете, преместен в старопиталище или нещо подобно?

— Един момент и вие ще… — каза гласът и прекъсна. Смени го друг глас, по-плътен, и аз си представих някоя от онези едри и силни старши сестри, които дават майчински съвети, дори ако само си заспал, без предварително да си поискал разрешение за това. — На телефона е Педершен, какво обичате?

— Чуйте, Педершен, казвам се Веум, с удоволствие бих посетил стария си приятел Ялмар Нюмарк, който…

— Той е изписан. Изписаха го днес.

— Но той… Наистина ли е изписан. Вкъщи?

— Отиде си вкъщи, ако това имате предвид.

— Но нима може да ходи? Когато го видях последния път…

— Подпираше се на патерици, но инак си бе съвсем подвижен…

— Напълно подвижен? Човекът живее на четвъртия етаж, в една стара къща без асансьор. Как мислите, че…

— Съжалявам, Веем.

— Веум.

— Наистина съжалявам, но положението с персонала тук по време на отпуските е катастрофално. Изпращаме хората направо от операционната вкъщи и с такси, но само ако е много необходимо. — Чух я, че прелиства някакви книжа. — Мога да ви успокоя обаче, че влязохме във връзка със службата за социално осигуряване и оттам му организираха домашна помощ, при това ежедневна, така че… Има хора в много по-тежко положение от него. Ако сте му роднина, то сигурно ще можете…

— Да, ще го посетя още сега.

— Прекрасно, нещо друго, Веем?

— Не, не…

— Тогава дочуване.

— Всичко хубаво.

Поставих внимателно слушалката върху вилката, сякаш се опасявах, че тя може да се обади повторно и да ме наругае.