Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— Няма, разбира се! Ще им го кажа.

Тя хвърли неопределен поглед към спалнята, завъртя дръжката на вратата със свободната си ръка, хванала здраво дамската си чанта е другата, и излезе.

Останах сам и отново се огледах. Холът придоби земен ново значение. Имаше ли нещо съмнително? Вратите на шкафа не бяха ли малко открехнати, сякаш някой току-що ги беше отварял и в бързината забравил да ги затвори плътно след себе си? Не беше ли купът вестници до печката по-разхвърлян от последния път, когато го видях? А как ли изглежда спалнята?

Остра мисъл ме прониза неприятно.

Влязох в спалнята. Опитах се да не гледам Ялмар Нюмарк. Коленичих и надзърнах под леглото. Станах отново и отворих гардероба, вдигнах се на пръсти и погледнах към най-горния рафт, прелистих няколко папки. Побутнах настрана двата костюма и четирите ризи, отместих поглед към обувките в дъното. Примъкнах едната табуретка, качих се на нея и погледнах над гардероба. Най-навътре, към стената, видях стара фланела, другото бе дебел слой прах.

Слязох на пода. Огледах цялата стая. Последната ми надежда беше нощното шкафче. Дръпнах чекмеджето. Видях вътре стара Библия и бюлетин с уж актуални криминални репортажи. Отворих долната вратичка. Употребявана носна кърпа, късче стар вестник и празна тубичка от лепило. Нищо повече.

Изправих се и погледнах право в лицето на Ялмар Нюмарк. Очите бяха стъклени, безмълвни.

Излязох отново от спалнята и огледах предметите в хола. Нищо.

Отидох в антрето, прерових там стенния гардероб, етажерките и малкия скрин. Нищо.

Втурнах се към кухнята. Отворих хладилника. Вътре имаше прясно мляко, картон с шест яйца, няколко тубички топено сирене и найлонова опаковка с домати. Това бе всичко. Кухненските шкафове, чекмеджета и малкият килер също не дадоха резултат.

Застанах пред кухненския прозорец, обърнат към Пудефиорд. В залива Лаксевог стоеше на ремонт голям танкер. Яркият му червен цвят рязко контрастираше с постройките покрай Дамсгордския хребет, по чиято растителност есенните цветове още не бяха сложили меланхоличния си отпечатък. Небето над планината беше синьо-сиво и някак преломено.

Бе един от тези августовски дни, които вещаят есен и зима. И гибел.

Върнах се обратно в дневната. Бях абсолютно уверен: картонената кутия, в която Ялмар Нюмарк пазеше изрезките от вестници и другите материали във връзка с пожара в „Пофугл“, вече не бе в жилището му.

Домашната помощница се върна. Полицията идеше. Седнахме всеки на стола си, почти на ръбовете на седалките, без да си говорим, като далечни роднини, които се срещат за пръв път и нямат за какво да си приказват.

Чухме ги, че са в антрето и станахме, преди да влязат в дневната. Бяха Хамре, Исаксен и Андершен. Поздравиха тихо, сякаш вече бяха на погребението, и влязоха безшумно в спалнята. Когато излязоха оттам, лицата им бяха скръбни. Хамре се почеса безшумно по брадичката и ме погледна безизразно.

— Винаги е тъжно — каза.

Никой не му възрази.

Домашната помощница изломоти на един път, че й оставало много малко време, чакали я нови клиенти и не би ли могло най-напред да изслушат нейните показания.

— Показания? — каза Хамре и ме погледна въпросително.

Аз отворих уста, но тя ме изпревари.

— Да, не се ли казва така?

Исаксен и Андершен се движеха безшумно из стаята, без да докосват нищо. Бледите пръсти на Исаксен почти се губеха на слабото осветление. Андершен дишаше тежко след изкачването по стълбите. Големият му корем напъваше сакото му отвътре и то сякаш бе пред спукване. Исаксен имаше обикновеното кисело изражение на лицето си и напълно ме пренебрегваше.

Хамре не свеждаше очи от мен.

— Има ли нещо, което да ни кара да мислим, че смъртният случай е подозрителен?

— Ти сам знаеш предисторията. И чуй още: домашната помощница е получила ясно указание, че вратата ще бъде отключена, когато дойде тук, а не беше. Насилихме я, за да влезем.

— Момент, Веум! А ти как се оказваш тук точно днес?

— Върнах се от Сотра сутринта. Позвъних в болницата и разбрах, че са го изписали. Веднага тръгнах насам и срещнах, е…

— Ли. Тура Ли — каза домашната помощница и сякаш беше готова да ми подаде ръка, за да се запознаем.

— Да, да… — измърмори Хамре. Сега и тримата полицейски служители ме слушаха, Исаксен гледаше през прозореца, все едно, че думите ми не го интересуваха, но от напрегнатата му стойка личеше, че внимава с цялото си същество.

— Госпожа Ли каза, че идвайки насам, видяла един мъж да излиза от къщата. Един мъж, който куцал — добавих аз, подчертавайки последната дума.