Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Случваше ми се, когато след срещи от служебен характер, с хора от полицията като Хамре и Вадхайм, да си представям мислено какъв би изглеждал личният им живот.

Якоб Е. Хамре вероятно има подреден семеен живот. Предполагах, че жена му е приятна, че му пече диетичен хляб и че си имат две малки червенобузи дечица. Вероятно излиза с по-малкото на детската площадка, а вечер ходи в училището на голямото на родителска среща. Сигурно обича да обсъжда мачове със съседите си на чашка кафе, да обикаля хълмовете около града, един-два пъти месечно да ходи на кино или на театър с жена си, а от време на време и да я кани на сносен обяд в някой ресторант. Сигурно я люби спорадично, без страст, дори си го представях как след това си сресва косата.

Данкерт Мюс, в противоположност, беше от ония типове, които, връщайки се вкъщи, очакват, че всички ще го посрещнат със стойка „мирно“, със сложена маса и с вестник, грижливо положен на мястото му до дивана, за да може да го чете по време на следобедното кафе. Можех да допусна, че вечер седи пред телевизора с шише бира пред себе си и коментира, ръмжейки, новините от телевизионната програма, прогнозите за времето или постановката на телевизионния театър. С бомбе на главата и набола сива брада, той сигурно преживява най-страстните си мигове, когато на екрана показват футболен мач.

Съдейки по болезнените проблясъци в очите на Вегард Вадхайм, предполагах, че има проблеми в любовта. По една или друга причина си го представях да стои край масата в тъмна кухня, маса, подредена за двама: в чашите червено вино. От другата страна на масата седи жена с дълга руса коса и сантиментално лице. Говорят си за сериозни неща, почти наведени един към друг. От време на време картината се сменя: жената гледа през прозореца в есенния мрак, а той държи нежно китката на ръката й. На следващата картина тя излиза през вратата, а той продължава да седи до масата, изпращайки я с тъжен поглед. Понякога си го представях и как клечи пред леглото и си събира багажа, като подрежда внимателно дрехите си в куфара, а най-отгоре слага последните екземпляри от двете си стихосбирки, медалите от лекоатлетическите състезания. След това отива в детската стая, застава тихо на вратата, стои известно време, след което пристъпва напред и погалва по косата спящите деца. Представих си го как слиза тежко по тясната стълба в една тъмна къща, но русата жена не се вижда на тази картина. Мъжът в трите стадия…

Може нито една от представите ми да не отговаряше на истината, а всички те да бяха само фантазии. Но ето, излизаш от една сграда, а главата ти изведнъж е пълна с подобни фантазии.

Ами Ева Йенсен?

Тя е усмивка, която бавно се стапя в мрака.

Какво да предприеме човек, когато е юни, а дните са мрачни, дъждът се стича на мръсни вади по стъклата на прозорците, най-близкият ти приятел лежи в болница, местният футболен отбор е на път да изпадне от първа във втора група, шишето от водка е празно, а в главата ти не се пъква никаква идея?

Седях в кантората си и се опитвах да систематизирам чутото от Ялмар Нюмарк и онова, което бях научил в полицията.

Опитах се да направя нещо като схема по години, като започнах още от 30-те. Записах и това, което знаех за дейността на Харалд Юллвен в периода 1943-1945-а, ако той наистина е бил Ротеифтен. Заградих с кръгче 1953 и отдолу написах всички имена, които бях чул във връзка с пожара в „Пофугл“: Харалд Юллвен (отново), Елисе Блум, подчертано с две дебели линии (тъй като след това тя е живяла заедно с Харалд Юллвен), Хагбарт Хеле (бюст), Холгер Карлсен (починал в 1953-а) и Улай Усвулд (Изгорелия). В полето на листа, малко по диагонал, така че да съвпадне с годините на войната, нанесох още едно име — Конрад Фанебюст. След това прескочих известен брой години и се установих на 1971-ва. Там написах: Харалд Юллвен — мъртъв? Шауер Юхан — изчезнал? И най-отдолу — дебела черта почти до края на листа, където написах: 1981-ва — Ялмар Нюмарк, блъснат от автомобил комби.

Оглеждах листа, който не ми казваше нищо. Нищо повече от това, което вече знаех. Ако съществуваше някаква тайна, то тя бе скрита много добре, а следите към нея бяха най-малко отпреди десет години, ако въобще ги имаше. Все едно да намериш игла в купа сено — готов бях да се обзаложа на остатъка от спестяванията си, че работата по изясняване на тези случаи не е по-лесна.

Издърпах чекмеджето на бюрото и извадих „канцеларското“ си шишенце, за да се уверя, че помня добре. Да, то беше празно.