Ернст Хофман - Приказки

Мари вдигна младежа и тихо каза:

— Мили господин Дроселмайер! Вие сте един благ, добросърдечен човек и тъй като управлявате, освен това и една приятна страна с много хубави, весели хора, аз ви приемам за свой годеник!

Така от този момент Мари стана годеница на Дроселмайер. След едногодишен срок той я отвел, както казват, със златна каляска, теглена от сребърни коне. На сватбата танцували двайсет и две хиляди блестящи, украсени с перли и диаманти, куклички и Мари и до днес била царица в една страна, из която навсякъде могат да се видят блестящи коледни борови гори, прозрачни марципанови дворци — с една дума, най-красиви и чудни неща, стига човек да има очи да ги види.

Това бе приказката за лешникотрошачката и царя на мишките.

Недалеч от едно прелестно селце на сгрятата от слънчевия пек земя, до самия път, беше легнала бедна дрипава селянка. Измъчена от глад, с пресъхнала от жажда уста, клетата жена беше се свлякла изнемощяла под тежестта на коша, напълнен догоре със сухи съчки, които с мъка беше събрала под дърветата и храстите в гората, и тъй като едва си поемаше дъх, си помисли, че вече умира — така щеше поне да дойде краят на отчайващата немотия. Все пак намери сили да разхлаби въжетата, придържащи коша на гърба й, и бавно се довлече до тревицата, която растеше наблизо. И тук избухна в неудържими оплаквания:

— Само мен ли — заохка тя, — само мен и горкия ми мъж ли трябваше да сполетят всички тия мъки и лишения? Не сме ли единствените в цялото село, които въпреки всичкия си труд и проливана без мяра пот все си оставаме сиромаси, изкарваме едва колкото да не умрем от глад? Преди три години, когато мъжът ми прекопаваше градината и намери златни пари, помислихме, че щастието най-сетне е дошло при нас и сега вече идват добри дни. Но какво стана? Крадци задигнаха парите, къщата и плевнята изгоряха над главите ни, градушката уби всичко на нивата и за да прелее чашата на мъките ни, небето ни наказа с този малък урод, когото родих за срам пред цялото село… На свети Лаврентий детето стана на две години и половина, а нито може да застане, нито да проходи на тънките си крачета и вместо да почне да приказва, само ръмжи и мяука като някакво коте. А пък яде, нещастното изродче, колкото здраво дете на седем-осем години, но нищо не му се лепи. Господ да пожали и него, и нас — ще трябва да го храним, докато порасне, само за наша мъка и за все по-голяма сиромашия, защото това дребосъче ще яде и ще пие все повече и повече, но до края на живота си няма да работи!… Не, не, това е повече, отколкото може да се издържи на тази земя!… О, да можех да умра — само да умра!

И клетата жена започна да плаче и да ридае, докато мъката съвсем й надделя и тя изтощена заспа…

С право се оплакваше жената от ужасното уродче, което бе родила преди две години и половина. Това, което на пръв поглед можеше да се вземе за някакво странно възлесто късче дърво, беше едно уродливо, едва две педи пораснало, момче, което, сложено напряко най-отгоре на коша, сега се бе смъкнало долу на земята и се търкаляше, ръмжейки, в тревата. Главата на това нещастно същество беше потънала дълбоко между раменете, вместо гръб то имаше някакъв израстък, подобен на тиква, а веднага под гърдите висяха две тънки като лешникови пръчки крачка, така че детето изглеждаше като разцепена ряпа. Едно по-ненаблюдателно око едва ли би открило нещо като лице, но след по-внимателно вглеждане би забелязало дълъг, заострен нос, стърчащ от чорлавата, четинеста черна коса, и две малки блестящи черни очички, които, особено на сбръчканото, съвсем старческо лице, напомняха сякаш малко алраунче 20 20 Според народното поверие — магически корен, наподобяващ по форма човешкото тяло. — Б.пр. …

Докато жената, както казахме, изнемогнала от мъката си, дълбоко спеше, а нейното момченце се беше изтърколило до самата нея, случи се, че госпожица Фон Розеншон, една дама от близкия пансион за възрастни благородни девици, мина оттук, завръщайки се от всекидневната си разходка. Тя се спря и тъй като по природа беше много добра и състрадателна, дълбоко се трогна, като видя такава злочестина.

— О, справедливо небе — изохка тя, — какви страдания и неволи има на тази земя! Горката нещастна жена! Зная, че още от съвсем малка е започнала да се труди свръх силите си, а ето че е съсипана от глад и грижи! Как болезнено чувствам своята бедност и безсилие!… О, да можех да помагам, както бих искала!… Но каквото ми е останало още — малкото дарове, които враждебната съдба не можа да ми отнеме, не можа да ми унищожи и които са все още на мое разположение, — изцяло и от сърце ще използвам, за да ограничавам страданията. Парите, ако имах още такива, няма никак да ти помогнат, бедна жено, а навярно само ще влошат положението ти. На теб и на мъжа ти не ви е дадено да бъдете богати, а на когото не е дадено да бъде богат, парите изчезват от джоба му, без сам да знае как. От тях той има само ядове и колкото повече пари му идват, повече обеднява. Но аз зная: повече от бедността, повече от лишенията яде сърцето ти това, че си родила такова малко чудовище, което като зло, ужасно бреме ти се е обесило на врата и ти трябва да го носиш цял живот… Да порасне, да се разхубави, да стане силно, разумно, това от детето не може да се очаква, но може би има възможност да му се помогне и по друг начин…