Ернст Хофман - Приказки

— О, мила приятелко, скъпа спасителко на моя брат, счукай мъничко от тази кристална захар!

Когато Мари зачука бодро захарта в хавана, така че той зазвуча като прелестна песен, лешникотрошачът започна подробно да разказва какво е станало по време на страшното сражение между неговата армия и армията на мишия цар, как той поради малодушието на неговите войски е бил победен, как след това ужасният цар на мишките е щял напълно да го изгризе и как Мари е трябвало да пожертва за това много от неговите поданици, които са били на служба при нея, и тъй нататък, и тъй нататък. Като слушаше неговия разказ, на Мари й се струваше, че думите му, а дори и нейните удари в хавана звучат все по-далечно и по-неясно. Скоро тя почна да вижда някакви сребърни воали да се издигат като прозрачни мъгли, в които принцесите, пажовете, лешникотрошачът и дори тя самата заплуваха, зачу се странно пеене, свистене и тихо жужене, което заглъхваше в далечината, а Мари се издигаше като на някакви вълни все по-високо и по-високо, по-високо и по-високо, по-високо и по-високо…

Прр — пуф!… Мари падна от неизмерима височина. Какво разтърсване! Но тя веднага отвори очи и се видя в леглото си, беше ясен ден, майка й стоеше пред нея и казваше:

— Как може толкова да се спи, закуската отдавна е готова!

Вие без съмнение разбирате, многоуважаеми внимателни слушатели, че напълно смаяна от чудесата, които бе видяла, най-накрая Мари беше заспала в залата на Марципановия дворец и че арапчетата или пажовете, или дори принцесите я бяха донесли вкъщи и я бяха сложили в леглото.

— О, мамо, мила мамо, да знаеш къде ме е развеждал тази нощ младият господин Дроселмайер и какви хубави неща видях!

И Мари разказа всичко почти така точно, както аз току-що го разказах, а майка й я гледаше смаяна. Когато Мари завърши, майка й каза:

— Ти си сънувала много хубав сън, мила Мари, но престани да мислиш за всичко това.

Но Мари настоя упорито, че не е сънувала, а е видяла всичко в действителност. Тогава майка й я заведе при стъкления шкаф, извади лешникотрошачката, която стоеше както обикновено на третия рафт, и каза:

— Глупаво момиче, как можеш да вярваш, че тази нюрнбергска дървена кукла има живот и може да се движи?

— Но, мила мамо — прекъсна я Мари, — аз зная много добре, че малкият лешникотрошач е младият господин Дроселмайер от Нюрнберг, племенник на кръстника Дроселмайер.

Тогава медицинският съветник и медицинската съветничка избухнаха във висок смях.

— Ах — продължи Мари почти с плач, — сега се смееш и ти на моя лешникотрошач, мили татко! А той така хубаво се изказа за тебе! Когато ние пристигнахме в Марципановия дворец и той ме представи на сестрите си, принцесите, той каза, че си бил един многоуважаван медицински съветник!

Смехът стана още по-силен и сега пригласяше и Луиза, а дори и Фриц. Тогава Мари изтича в другата стая, извади бързо седемте корони на мишия цар от кутийката си и ги подаде на майка си с думите:

— Ето, мила мамо, това са седемте корони на царя на мишките, които младият господин Дроселмайер ми предаде миналата нощ в доказателство за победата си.

Медицинската съветничка учудено загледа малките коронки, които бяха изработени от някакъв непознат, но много блестящ метал така фино, както човешката ръка не би могла да го направи. Също и медицинският съветник не можеше да се нагледа на коронките и двамата — бащата и майката — сериозно настояха пред Мари да признае откъде има тези коронки. Но тя не можеше да каже друго, освен това, което вече бе казала, и когато накрая баща й строго й се скара и дори я нарече малка лъжкиня, тя започна неудържимо да плаче и да нарежда:

— Ах, аз, горкото дете, какво мога да кажа аз, горкото дете!

В този момент вратата се отвори. Апелативният съдия влезе и извика:

— Какво има, какво има? Защо плаче моята кръщелничка Мари? Какво има наистина?

Медицинският съветник му разказа всичко, което се бе случило, като му показа и коронките. Но щом съгледа коронките, апелативният съдия се изсмя и извика:

— Глупава работа, глупава работа, това са коронките, които носех преди години на часовниковата си верижка. Аз ги подарих на малката Мария за рождения й ден, когато тя стана на две години. Не си ли спомняте?

Нито медицинският съветник, нито съпругата му можеха да си припомнят такова нещо, но когато Мари забеляза, че лицата на родителите й отново станаха приветливи, тя се спусна към кръстника си и извика: