Ернст Хофман - Приказки

— Ах, ти знаеш всичко, кръстник Дроселмайер, кажи им сам, че моят лешникотрошач е племенникът ти, младият господин Дроселмайер от Нюрнберг, и че той ми е подарил коронките!

Ала апелативният съдия направи много мрачно лице и промърмори:

— Глупава, детинска работа.

Тогава и медицинският съветник взе малката Мари при себе си и много сериозно й каза:

— Слушай, Мари, остави вече тая фантазия и тези глупости. Ако още веднъж кажеш, че глупавата грозна лешникотрошачка е племенник на господин апелативния съдия, ще изхвърля през прозореца не само лешникотрошачката, но и всичките ти кукли, включително и мамзел Клерхен.

Сега горката Мари не смееше, разбира се, да говори вече за това, което изпълваше цялата й душа, ала вие ще се съгласите, че такова хубаво и чудесно нещо, каквото се беше случило на Мари, не можеше в никакъв случай да бъде забравено. Дори твоят другар, драги читателю или слушателю Фриц, дори твоят другар Фриц Щалбаум веднага обръщаше гръб на сестра си, когато тя речеше да му разкаже нещо за чудесното царство, в което се бе чувствала толкова щастлива. Казват дори, че понякога той промърморвал през зъби: „Глупава гъска!“, но като зная изпитаното му добро сърце, не го вярвам. Едно е сигурно: тъй като той вече нямаше вяра в това, което Мари му разказваше, той формално се извини на публичен парад пред своите хусари за сторената им неправда, прикачи им вместо отнетите кокарди много по-високи и по-хубави плюмажи от гъши пера и пак им позволи да свирят гвардейския хусарски марш. Но ние много добре знаем каква беше работата с тяхното мъжество, когато отвратителните куршуми правеха петна по червените им мундири.

И тъй, Мари не биваше вече да говори за своето приключение, но картините от онова чудесно, вълшебно царство постоянно я обкръжаваха като сладостен ромон, като прелестни звуци. Щом насочваше мисълта си натам, тя виждаше всичко отново, така че вместо да играе както обикновено, често седеше тихо и неподвижно, вдълбочена в себе си, заради което всички я смятаха за малка мечтателка. Случи се веднъж, че апелативният съдия поправяше един часовник в дома на медицинския съветник. Мари седеше при стъкления шкаф и потънала в бляновете си, гледаше малкия лешникотрошач. Изведнъж от нея неволно се изтръгна:

— Ах, драги господин Дроселмайер, ако бяхте наистина жив, аз нямаше да направя като принцеса Пирлипат и да ви отхвърля, след като заради мене сте били загубили младежката си красота!

В същия миг апелативният съдия извика:

— Хайде, хайде — глупави приказки!

Тогава изведнъж нещо така изтрещя, че Мари се повали в безсъзнание от стола си на земята. Когато дойде на себе си, майка й, загрижена около нея, каза:

— Как може така да паднеш от стола, такова голямо момиче! Тук е пристигнал племенникът на господин апелативния съдия от Нюрнберг, бъди внимателна към него.

Мари погледна нагоре, апелативният съдия си беше сложил пак стъклената перука, облякъл беше жълтия жакет, сега се усмихваше много доволен и държеше за ръка един наистина малък, но много строен младеж. Личицето му беше само кръв и мляко, носеше прелестна червена дрешка със златни нашивки, бели копринени чорапи и обувки, жабото си беше окичил с чудесно букетче, беше изящно фризиран и напудрен, отзад на гърба си имаше отлична плитка. Малката шпага, която носеше отстрани, изглеждаше цялата в скъпоценни камъни, толкова блестеше, шапката под мишницата му беше изтъкана от най-фина коприна. А приятните си обноски младежът веднага показа с това, че беше донесъл на Мари множество играчки, но преди всичко най-хубав марципан и същите фигурки, които царят на мишките й беше изгризал, а на Фриц — една великолепна сабя. На обеда приятният младеж чупеше със зъби лешници за всички, дори и най-коравите не му се опираха, с дясната си ръка ги слагаше в устата, с лявата дърпаше отзад плитката си и — прас! — черупката на лешника се разпадаше на парчета! Мари се изчерви цялата, когато съгледа приятния млад човек, и още повече се изчерви, когато младият Дроселмайер я покани след обеда да отидат при стъкления шкаф в дневната стая.

— Поиграйте си заедно, деца, сега, когато всичките ми часовници вървят добре, аз нямам нищо против — извика апелативният съдия. Щом обаче останаха сами, младият Дроселмайер се отпусна на едно коляно и заговори:

— О, моя несравнима демоазела Щалбаум, тук във вашите крака вие виждате ощастливения Дроселмайер, комуто вие спасихте на това място живота! Вие бяхте така добра да кажете, че няма да ме отблъснете като лошата принцеса Пирлипат, ако заради вас съм станал грозен! Тогава аз веднага престанах да бъда презреният лешникотрошач и добих отново предишната си нелоша външност. О, превъзходна демоазела, ощастливете ме с вашата скъпа ръка, споделете с мен царство и корона, владейте заедно с мен над Марципановия дворец, защото там сега аз съм цар!