Робин Слоун: Денонощната книжарница на мистър Пенумбра

Кат също е тук, седнала е отпред, малко встрани и разтоваря тихо с Мат и Ашли. Отново е облечена с пепитения си блейзър. На шията й има зелен шал и е подстригала косата си от последния път, когато съм я виждал; сега стига точно до под ушите й.

Вече не сме гаджета. Не е имало официално формулиране на раздялата ни, но тя е обективен факт също като атомното тегло на въглерода или цената на акциите на „Гугъл". Това не ми попречи да я изтормозя, докато не измъкнах обещание от нея, че ще присъства на сбирката. Тя най-много заслужава да види това.

Хората се въртят на местата си и веганските бисквити са почти на свършване, но трябва да изчакам. Лапен се навежда към мен и ме пита:

– Ще отидеш ли в Ню Йорк? Може би ще работиш в библиотеката?

– Ъм, не, определено не – казвам твърдо. – Не проявявам интерес.

Тя се намръщва и допира дланите си една до друга.

– Май би трябвало аз да отида, но не мисля, че ще го направя.

Поглежда ме. Има вид на изгубен човек.

– Липсва ми книжарницата. И ми липсва...

Аякс Пенумбра.

Той се плъзга през вратата на „Пигмалион" като блуден призрак, тъмното му палто е закопчано догоре, яката е обърната над тънкия сив шал, преметнат през врата му. Оглежда помещението и когато вижда групичката отзад, пълна с членове на братството – черни мантии и не само, разтваря широко очи от изненада.

Изтичвам веднага при него.

– Мистър Пенумбра! Вие дойдохте!

Той се извръща леко встрани и повдига костеливата си ръка към шията си. Не иска да ме погледне. Сините му очи са забити в пода.

– Момчето ми, съжалявам – казва тихо. – Не трябваше да изчезвам така... Просто... – въздиша рязко. – Толкова се срамувах.

– Мистър Пенумбра, моля ви. Не се тормозете за това.

– Бях напълно убеден, че ще се получи, но не стана. А ето те теб и твоите приятели, и всичките ми ученици. Чувствам се като стар глупак.

Горкият Пенумбра. Представям си как се е покрил в някаква дупка някъде, разяждан от чувство за вина, задето бе подвел братството и бе предизвикал провала сред зелените поляни на „Гугъл". Поставя под съмнение собствената си вяра и се терзае какво предстои от тук нататък. Бе направил голям залог – най-големия в живота си – и бе загубил. Но не залагаше сам.

– Елате, мистър Пенумбра – казвам аз, като се запътвам към моята установка и го подканвам да ме последва. – Елате да седнете. Ние всички сме глупаци – освен един от нас. Елате и вижте.

Всичко е готово. На лаптопа ми има презентация, която предстои да пусна. Бях осъзнал, че големите разкрития трябва да се случват в задимени дневни, където детективът до последно държи нервната си публика в неведение като омагьосана, използвайки единствено силата на гласа и на логиката си. Аз обаче предпочитам книжарници и слайдове.

Затова включвам прожектора и заемам мястото си, а ярката светлина изгаря очите ми и ме заслепява. Събирам ръце зад гърба си, изпъвам рамене и примижавам към събраното множество. После натискам дистанционното и започвам:

1 СЛАЙД

Ако искате посланието ви да оцелее през вековете, какво ще направите? Ще го издълбаете в камък? Ще го гравирате в злато? Дали ще създадете толкова мощно послание, че хората да не успяват да се преборят с желанието да го предадат нататък? Дали ще създадете религия около него, за да привлечете душите на привържениците си? Може би ще си направите едно малко тайно общество?

Или ще постъпите като Геритзун?

2 СЛАЙД

Грифо Геритзун е син на земеделец, отглеждащ ечемик, от Северна Германия. Роден е в средата на XV век. Старият Геритзун не бил богат, но благодарение на добрата си репутация и признато благочестие успял да уреди сина си да стане чирак на местния златар. През петнайсети век това било престижна работа и стига младият Геритзун да не прецакал нещата, животът му щял да бъде осигурен.

Той прецакал нещата.

Грифо бил религиозно хлапе и златарският занаят го отвращавал. По цял ден разтопявал стари златни дрънкулки, за да прави нови – и знаел, че и неговите творения ги очаквала същата съдба. Всичко, в което вярвал, му казвало: Това не е важно. В Божия град няма злато .

Затова направил каквото му казвали, и изучил занаята – бил наистина много добър в него, но когато станал на шестнайсет, казал „сбогом" и зарязал златаря. Всъщност напуснал не само работата си, но и Германия. Станал пилигрим.

3 СЛАЙД

Знам тези неща, защото Алд Мануций ги е знаел и ги е записал. Записал ги е в своя codex vitae . Който аз разшифровах.