Робин Слоун: Денонощната книжарница на мистър Пенумбра

Кат седи сама, ръфайки последната веганска овесена бисквита. Лицето й е свъсено. Какво ли мисли за безсмъртните думи на Геритзун?

– Съжалявам – казва тя, като поклаща глава. – Не е достатъчно добро.

Очите й са мрачни, сведени надолу.

– Бил е толкова талантлив и все пак е умрял...

– Всички умират...

– И това ти е достатъчно? Оставил ни е бележка, Клей. Оставил ни е бележка.

Тя се развиква и една овесена трохичка изхвърча от устата й. Оливър Гроун е застанала до антропологичната секция, но сега поглежда към нас с повдигнати вежди. Кат забива поглед към пода. Вече по-тихо казва:

– Не смей да наричаш това „безсмъртие".

– А ако това е най-добрата част от него? – казвам аз. В движение си измислям цяла теория: – А ако... нали знаеш, ако да се мотаеш с истинския Грифо Геритзун не е било чак толкова страхотно преживяване? Ако е бил чудак, някакъв разсеян и смахнат човек? Ако най-хубавото, което е можел да даде на света, са били формите, които е създавал от метал? Тази част от него наистина е безсмъртна. Това вероятно е най-висшата форма на безсмъртие, която можем да постигнем.

Тя поклаща глава, въздъхва и се обляга леко на мен, преглъщайки последната хапка от бисквитата. Намерих старото познание, СП, което търсихме, но на Кат не й харесва това, което то ни казва. Кат Потенте ще продължи да търси.

След няколко секунди се отдръпва от мен, поема си остро дъх и се съвзема напълно.

– Благодаря ти, че ме покани. Ще се виждаме.

Свива рамене, маха ми за „довиждане" и се запътва към вратата.

Сега Пенумбра ме вика.

– Изумително е – казва той въодушевено, сякаш отново си е той, мъжът с яркосините очи и широката усмивка. – През цялото това време сме играли играта на Геритзун. Момчето ми, тези букви са отпред, на витрината на книжарницата!

– Кларк Мофат го е разгадал – казвам му аз. – Нямам представа как, но го е направил. И после, предполагам... просто е решил да продължи играта сам. Да създаде още един пъзел.

Докато някой открие отново всичко, но този път, вкарано в книгите му. Пенумбра кимва.

– Кларк бе гениален. Винаги работеше сам, следваше интуицията си, накъдето и да го поведеше.

Млъква, накланя глава и се усмихва.

– Щеше да го харесаш.

– Значи не сте разочарован?

Очите на Пенумбра се разширяват широко.

– Разочарован? Невъзможно. Не е каквото очаквах, но какво всъщност очаквах? Какво сме очаквали всички ние? Ще ти призная, че не очаквах да науча истината, не и в този живот. Това е безценен дар и аз съм благодарен на Грифо Геритзун и на теб, момчето ми.

Приближава се и Декъл. Той сияе, почти подскача от радост.

– Направи го! – потупва ме по рамото той. – Намери ги? Знаех си, че ще успееш – знаех си, но нямах представа колко далече ще те отведе това.

Зад него черните мантии разговарят помежду си. Изглеждат развълнувани. Декъл се оглежда.

– Мога ли да ги докосна?

– Те са ваши – казвам му аз. Измъквам калъпите на Геритзун, все още стоящи в картонения си ковчег, изпод един стол на предния ред. – Трябва обаче официално да ги откупите от Консолидацията , но имам формулярите и не мисля...

Декъл вдига ръка да ме прекъсне.

– Не е проблем. Повярвай ми – никакъв проблем няма да има.

Един от хората от Ню Йорк идва при нас, после и другите се струпват. Навеждат се над кашона, ахкат и охкат, сякаш вътре има малко сладко бебе.

– Значи ти си го тласнал в тази посока, Едгар? – повдига многозначително вежди Пенумбра.

– Хрумна ми, сър – казва Декъл, – че имам на разположение рядък талант.

Млъква, усмихва се и добавя:

– Определено знаете как да подбирате правилните служители.

Пенумбра се усмихва още по-широко при тези думи.

Декъл казва:

– Това е триумф. Ще направим нов шрифт, ще препечатаме някои от старите книги. Корвина няма да може да се противопостави на това.

Пенумбра помръква при споменаването на Първия читател – неговия стар приятел.

– Какво за него? – питам аз.

– Той... Стори ми се разтревожен – казва Пенумбра със сериозно изражение. – Трябва да го наглеждаш, Едгар. Въпреки възрастта си Маркъс няма голям опит с разочарованията. Под твърдата си външност той е доста крехък. Безпокоя се за него, Едгар. Наистина.

Декъл кимва.

– Ще се погрижим за него. Трябва да решим какво да правим от тук нататък.

– Всъщност – казвам аз – имам нещо, с което може да започнете.

Навеждам се и измъквам втори кашон изпод столовете. Този е чисто нов и е залепен с широко тиксо във формата на X отгоре. Разкъсвам тиксото и разгъвам капаците; вътре кашонът е пълен с книги: опаковани по няколко в найлон, плътно наблъскани една до друга, с меки корици. Пробивам дупка в найлона и изваждам една. Тя е синя, а на предната корица с големи бели букви пише просто МАНУЦИИ.