Нина Георге - Парижката книжарница

Как можа да се случи? Защо позволих да ме убедят?

Двете дами, които командваха дом № 27 — собственицата мадам Бернар и портиерката мадам Розалет (мосю Пердю ги наричаше „генералшите“), го издебнаха и го приклещиха между двете си партерни жилища.

— Този Льо П. се е отнесъл позорно към жена си.

— Ужасяващо. Като молец към булчински воал.

— Е, някои мъже си имат извинение. Достатъчно е само да погледнеш съпругите им, за да ги разбереш. Машини за лед в костюми на Шанел. Но и мъжете са чудовища.

— Мили дами, не разбирам какво…

— Вие не сте от тях, мосю Пердю. Естествено. Вие сте кашмир. Най-добрата материя, от която е изтъкан един мъж.

— Във всеки случай ще имаме нова наемателка. На четвъртия, а това е вашият етаж, мосю.

— Горката мадам си няма нищичко. Съвсем нищо, ясно ли ви е, само разбити илюзии. Нужно ѝ е всичко, буквално всичко.

— Време е да се включите в играта, мосю. Дайте каквото можете. Всяко дарение е добре дошло.

— Разбира се. Може би някоя добра книга…

— О, не, ние имаме предвид по-скоро нещо практично. Маса например. Мадам си няма дори маса!

— Да, да, разбрах…

Всъщност книжарят не разбираше какво би могло да бъде по-практично от книга. Въпреки това обеща да дари маса за новата наемателка. Защото имаше една излишна.

Мосю Пердю пъхна вратовръзката си между горните копчета на бялата, грижливо изгладена риза и внимателно нави ръкавите — по-точно ги надипли — чак до лактите. През цялото време гледаше като хипнотизиран етажерката с книги в коридора. Зад нея се намираше стая, в която не беше влизал от двайсет и една години.

Двайсет и една години. Двайсет и едно лета. Двайсет и една новогодишни утрини.

Обаче масата беше точно в тази стая.

Мосю Пердю въздъхна, посегна наслуки към книгите и извади от етажерката Оруел. „1984“. Книгата не се разпадна. Даже не го ухапа по ръката като обидена котка.

Книжарят извади следващия роман. После два едновременно. Накрая бръкна с две ръце в етажерката и заработи с голяма бързина. Вадеше по няколко книги едновременно и ги трупаше на пода.

Купчината се превърна в дърво. В кула. В омагьосана планина. Пердю погледна последната книга в ръката си — „Среднощната градина на Том“. Приказка за пътуване във времето.

Ако вярваше в магии, щеше да го приеме като знак от небето.

Заудря с юмруци по дъските, за да ги отдели от скобите. После отстъпи крачка назад.

Ето я. Вече я виждаше. Зад стената от думи. Вратата към стаята, където…

Защо просто не купих нова маса?

Мосю Пердю плъзна пръсти по устните си. Да, защо не? Ще изтупа праха от книгите, ще ги подреди отново в етажерката и ще забрави за вратата. Ще купи маса и ще продължи да живее както през последните две десетилетия. След двайсет години ще навърши седемдесет, а от там нататък вече никой не знае какво го очаква. Може пък да умре рано.

Страхливец!

Треперещата му ръка се сключи около топката на бравата. Отвори вратата много бавно. Блъсна я лекичко навътре, присви очи и… Само лунна светлина и сух въздух. Вдиша го през носа и затърси нещо, но не го намери.

Миризмата на *** е изчезнала.

За двайсет и едно лета мосю Пердю бе овладял до съвършенство изкуството да заобикаля мислите за ***. Правеше го инстинктивно, както заобикаляше отворените канавки по улиците.

Обикновено си представяше името ѝ като ***. Като мълчание във върволицата на движещите се мисли. Като бяла стая сред картините от миналото. Като мрак сред чувствата. Научи се да измисля всякакви видове дупки.

Мосю Пердю се огледа. Колко тиха изглеждаше стаята. Бледа въпреки лавандуловосините тапети. Годините зад заключената врата бяха изстискали цвета от стените.

Светлината от коридора откри съвсем малко неща, които да хвърлят сянка. Стол от бистро. Кухненска маса. Ваза с лавандула, открадната от равнината край Валенсол преди повече от двайсет години. И един петдесетгодишен мъж, който седна на стола и се обгърна с две ръце.