Нина Георге: Парижката книжарница

Ей там имаше завеси. По-нататък картини, цветя и книги. На дивана спеше котка на име Грегор. Имаше свещници и шепот, музика и чаши, пълни с червено вино. Танцуващи сенки по стената, едната голяма, другата чудно красива. В тази стая имаше любов.

А сега тук съм само аз.

Мъжът стисна ръце в юмруци и ги притисна върху парещите си очи.

Преглътна. Преглътна още веднъж, за да пребори сълзите. Гърлото му беше твърде тясно за дишане, а гърбът му пламтеше от горещина и болка.

Когато отново започна да преглъща без болка, мосю Пердю стана и отвори двете крила на прозореца. От задния двор нахлуха разни миризми.

Билките в градинката на Голденберг ухаеха. Розмарин, мащерка… Към тях се добавяха масажните масла на Че, слепия подолог [1], който лекуваше като шепнеше на стъпалата.

Примеси се миризма на палачинки, съчетана с печените африкански ястия на Кофи, люти и месести. А над всички тези миризми се носеше юнският мирис на Париж, ухаещ на цъфнали липи и очакване.

Ала мосю Пердю не позволи на ароматите да го затрогнат. Вложи всички сили, за да се противопостави на магията им. Отдавна се бе научил да пренебрегва всичко, което би могло по някакъв начин да събуди в сърцето му копнеж. Изключваше от живота си миризми, мелодии… цялата красота на нещата.

Донесе от килерчето зад оскъдно обзаведената кухня вода и зелен сапун и започна да почиства дървената маса.

През цялото време се бореше срещу размитата картина, натрапваща се в съзнанието му — как някога седеше край масата; и то не сам, а с ***.

Бършеше, търкаше, миеше и гонеше мъчителния въпрос какво ще прави оттук нататък, след като бе отворил вратата към стаята, в която бе погребал цялата си любов, мечтите, миналото.

Спомените са като вълци. Не можеш да ги сложиш зад решетки и да се надяваш, че няма да ти досаждат.

Мосю Пердю отнесе тясната маса до вратата, избута я през етажерката и покрай омагьосаната книжна планина, извлече я навън и спря пред отсрещното жилище.

Понечи да почука и в този миг чу познат звук. Задавено хълцане, прикрито от възглавница.

Някой плачеше зад зелената врата на жилището. Жена. Плачеше така, сякаш много държеше никой, ама наистина никой да не я чуе.

— Жената на онзи Льо П., нали го знаете. Всъщност бившата му жена.

Не, не знаеше. Мосю Пердю не четеше клюкарските страници на вестниците. Късно вечерта в четвъртък мадам Катрин льо П. се прибрала вкъщи, след като цял ден водила кореспонденцията на своя известен съпруг, виден съвременен творец, в агенцията му. Опитала се да отвори, но ключът не влязъл в ключалката. На стълбището я чакал куфар, върху него лежали документите за развод. Мъжът ѝ бил заминал незнайно закъде. Взел със себе си стари мебели и нова жена.

Катрин, вече бивша съпруга на господин мръсника, не притежавала нищо освен дрехите си. И прозрението, че е повече от глупаво да вярва в любовта, която съпругът ѝ някога изпитвал към нея. Защото тази любов, първо, не ѝ осигурила човешко отношение при раздялата и второ, не ѝ попречила да опознае съпруга си достатъчно добре, за да не се изненада от поведението му.

— Широко разпространена заблуда — изкоментира мадам Бернар, собственицата на къщата, между две дръпвания от лулата. — Жената разбира какъв е бил мъжът ѝ едва когато той я напусне.

Мосю Пердю все още не бе видял жената, изхвърлена така безмилостно от собствения ѝ живот.

Сега стоеше и се вслушваше в самотния ѝ плач, въпреки че тя отчаяно се стараеше да го заглуши, може би с ръце или с кухненска кърпа. Дали да почука и да я постави в неудобно положение? Реши първо да донесе вазата и стола.

Тихо измина пътя между своето и нейното жилище. Много добре знаеше какъв издайник е тази горда стара къща. Познаваше всяка скърцаща дъска, всяка допълнителна тънка стена и всяка скрита шахта, която се изявяваше като високоговорител.

Щом влезеше в празната дневна и се наведеше над своя пъзел от 18 000 части, за да попълни още някоя страна на географската карта, къщата започваше да му докладва за живота на другите.

Голденбергови се караха (Той: „Не можеш ли да…? Защо си…? Не ти ли казах…?“. Тя: „Всеки път ли трябва…? Никога не правиш… Искам ти да…“). Познаваше ги още от времето, когато бяха младоженци. Тогава често се смееха. После дойдоха децата и родителите се раздалечиха като континентите.

Чуваше как електрическият инвалиден стол на Клара Виолет минава през ръбовете на килимите, търкаля се по паркета и преодолява праговете. Помнеше как младата някога пианистка танцуваше и се смееше.