Нина Георге: Парижката книжарница

— Ще ида да поговоря с майка ви, а вие се огледайте за някой хубав подарък. Разбрахме ли се?

Жената се подчини с благодарна усмивка.

Пердю наля чаша вода и слезе на кея. Старата дама не бе посмяла да мине по стълбичката.

Книжарят познаваше недоверчивостта на възрастните хора. Имаше много клиенти, минали седемдесетте, с които разговаряше на сушата — на пейката, където сега седеше и бабата на момиченцето. Колкото повече напредваше животът им, толкова по-предпазливи ставаха старите хора. Не искаха нищо да застраши оставащото им време. Затова преставаха да пътуват, отсичаха старите дървета пред къщата, за да не паднат върху покрива, и не смееха да минат по петмилиметровата стоманена стълбичка над реката. Пердю занесе на бабата и голям каталог, за да го използва като ветрило срещу лятната горещина. Тя му кимна приветливо и го покани да поседне до нея.

Веднага му напомни за майка му. Сигурно заради очите ѝ, които го гледаха будно и с разбиране. Затова седна. Сена блещукаше, небето се издигаше над тях синьо и лятно. От площад „Конкорд“ се чуваха клаксони на автомобили. Нито миг тишина. След 14 юли градът щеше да се поизпразни — парижаните излизаха в лятна ваканция и щяха да се отправят към морския бряг и планината. Въпреки това градът щеше да си остане шумен и гладен.

— И вие ли правите това понякога? — попита внезапно старицата. — Проверявате ли по старите снимки дали лицата на починалите изразяват предчувствие за близката смърт?

Пердю поклати глава.

— Не.

Жената отвори с треперещи пръсти, целите на старчески петна, медальона на шията си.

— Вижте тази снимка. Това е мъжът ми. Две седмици преди да падне. И изведнъж аз, младата жена, разполагах с една свободна стая.

Тя помилва лицето на починалия с показалец и нежно го почука по носа.

— Вижте колко спокоен изглежда. Сякаш ще осъществи плановете си. Гледаме в обектива и си мислим, че ще продължаваме все напред и напред, а после… добър ден, вечност.

Възрастната дама помълча малко и заяви:

— Във всеки случай аз вече не позволявам да ме снимат.

Обърна лице към слънцето и попита тихо:

— Имате ли книга за умирането?

— Имам даже много — кимна Пердю. — За остаряването, за нелечимите болести, за бавното и за бързото умиране, за самотната смърт на пода на болничната стая…

— Често съм се питала защо не се пишат повече книги за живота. Да умре, може всеки. Но да живее?

— Имате право, мадам. За живота има да се разказва много. Живот с книгите, живот с децата, живот за начинаещи.

— Напишете една такава книга.

Нима смятате, че бих могъл да давам съвети на хората как да живеят?

— Бих предпочел да напиша енциклопедия на човешките чувства — призна той. — Ще карам буква по буква. Например „Г“: гордостта от ранното ставане. Или „П“: плахостта на пръстите на краката или страхът, че собствените ти крака могат да убият любовта на другия. После „С: страх да вземеш някого на стоп. Какво ще кажете?

Пердю остана много изненадан, че разказва всичко това на една напълно непозната жена. Сигурно защото снощи бе отворил стаята.

Възрастната дама помилва коляното му и той потръпна. Докосванията бяха опасни.

— Енциклопедия на чувствата — усмихна се тя. — Да знаете, че това с пръстите на краката ми е познато. Лексикон на чувствата… Познавате ли немския писател Ерих Кестнер?

Пердю кимна. През 1936 г., малко преди Европа да потъне в черно-кафяв мрак, Кестнер извадил от поетичния лекарствен шкаф на произведенията си „Лирична домашна аптека. „Настоящият том е посветен на терапията на личния живот — написал авторът в предговора. — Той се отнася, най-често в хомеопатична дозировка, до малките и големите трудности на съществуването и служи за лечение на средностатистическия вътрешен живот…“

— Именно Кестнер беше причината да нарека книжния си кораб „Литературна аптека“ — обясни тихо Пердю. — Исках да лекувам чувства, които клиентите не признават за страдания, а лекарите не ги диагностицират. Всички тези малки чувства и вълнения, от които никой терапевт не се интересува, защото уж са твърде дребни и невидими. Чувството, което ни обзема към края на поредното лято. Или когато осъзнаваме, че вече не разполагаме с цял живот време, за да намерим мястото си. Или леката тъга, когато едно приятелство не се задълбочава и човек е принуден да продължи да търси истинския си довереник. Или меланхолията сутринта на рождения ден. Носталгията по въздуха от детството. Такива чувства…