Нина Георге - Парижката книжарница

— Но така не може!

— Разбира се, че може.

Методът му успяваше при 99,99 процента от клиентите. Все пак признаваше, че има и хора, в които не е в състояние да проникне.

Например в самия себе си.

Мосю Жордан няма защо да знае това…

Докато говореше на момчето, в главата му се промъкна опасна мисъл и преспокойно излезе на преден план.

Много бих искал да имам момче. От ***. От нея бих искал всичко.

Пердю шумно пое въздух. Откакто бе отворил забранената стая, нещо постоянно се променяше и се разместваше. В бронираното стъкло зейна пукнатина. Последваха я още няколко, макар и съвсем фини. Ако не се овладее навреме, всичко ще се разпадне.

— В момента изглеждате много… Не дишате активно — чу се някъде отдалеч гласът на Жордан. — Извинете, не исках да ви обидя, исках просто да разбера какво правят хората, на които казвате: „Няма да ви продам тази книга, защото не си подхождате“.

— Какво правят ли? Отиват си. А вие? Какво става със следващия ви ръкопис, мосю Жордан?

Младият писател падна тежко в едно от заобиколените с книги кресла, без да изпуска пъпешите от ръцете си.

— Няма ръкопис. Не съм написал нито ред.

— О! Кога трябва да предадете новата си книга?

— Преди половин година.

— О! Какво казва издателството?

— Издателката ми не знае къде се намирам. Никой не знае. Никой не бива да узнае. Работата е там, че не мога. Не мога да пиша.

— О!

Жордан опря чело върху пъпешите.

— Какво правите, когато осъзнаете, че не можете повече, мосю Пердю? — попита уморено той.

— Аз ли? Нищо.

Почти нищо.

Нощем обикалям Париж, докато капна от умора. Почиствам двигателя на „Лулу“, лъскам външните стени и прозорците, проверявам кораба до последното винтче, за да съм сигурен, че е готов да отплава — нищо, че от две десетилетия не се е придвижил и на сантиметър.

Чета книги, по двайсет едновременно. Навсякъде. В тоалетната, в кухнята, в бистрото, в метрото. Нареждам пъзели, големи колкото стаята. Щом свърша, ги развалям и започвам отначало. Храня бездомни котки. Подреждам хранителни продукти по азбучен ред. Понякога вземам приспивателни. За да се събудя, чета Рилке. Не чета книги, в които има жени като ***. Вкаменявам се. Продължавам. Всеки ден едно и също. Само така оставам жив. Иначе не правя нищо.

Пердю си заповяда да се стегне. Жордан не искаше да знае как е той, а молеше за помощ. Ще му помогне.

Книжарят извади от малкия носталгичен трезор зад тезгяха своето съкровище.

„Южни светлини“ от Санари.

Единствената книга, която Санари бе написал. Поне под това име. Санари сюр Мер [5], някогашното убежище на писателки и писатели на южния провансалски бряг. Заключен псевдоним.

Неговият — или нейният? — издател Дюпре се намираше в старчески дом във Вил дьо Пари, страдаше от болестта на Алцхаймер, но иначе беше слънчева личност. Пердю го посети няколко пъти и чу от него поне две дузини различни истории за самоличността на Санари и за начина, по който ръкописът е станал негово притежание.

Пердю продължи да разследва загадката.

От две десетилетия анализираше темпото на говорене, избора на думи, ритъма на изреченията, сравняваше стила и сюжета с други авторки и автори. Накрая отся единайсет възможни имена — седем жени и петима мъже.

Гореше от желание да благодари на един от тях. Защото „Южни светлини“ на Санари беше единственият текст, който го затрогна, без да го нарани. Четенето на „Южни светлини“ представляваше хомеопатична доза щастие. От тази книга струеше мекота, която облекчаваше болките му. Оприличаваше я на хладно поточе върху изгорената земя на душата си.

Това не беше роман в класическия смисъл на думата, а малка история за различните видове любов. С прекрасни измислени думи, пронизани от изключително добро чувство към живота. Меланхолията, с която авторът разказваше за неспособността всеки ден да живеем истински, да възприемаме деня като онова, което е, а именно уникален, неповторим и скъпоценен, му беше много добре позната.

Подаде на Жордан последния екземпляр, с който разполагаше.

— Прочетете това. По три страници всяка сутрин, в легнало положение, преди закуска. Нека то да е първото, което прониква във вас. След няколко седмици вече няма да се чувствате наранен. Ще забравите, че блокадата към новия ръкопис е един вид покаяние само защото сте имали успех.

Макс го погледна уплашено между двата пъпеша. Думите буквално избликнаха от устата му: