Робин Слоун - Денонощната книжарница на мистър Пенумбра

Посягам да върна назад касетата. Първо пропускам репликата, така че се налага да превъртя напред, пак пропускам, пак връщам и после хибридът се разклаща и завива леко, докато минавам над набразден участък от настилката. Стискам волана, насочвам колата обратно в права линия по магистралата и най-накрая натискам копчето за пускане на записа:

...очи, които сияеха по-искрящо сини от безплътното му тяло.

– Какво търсите в туй място? – попита безизразно сянката.

И отново: ... по-искрящо сини от безплътното му тяло.

– Какво търсите в туй място? – попита безизразно сянката.

Няма грешка: Мофат имитира гласа на Пенумбра в това изречение. Тази част от книгата не е нова; помня приятелски настроения призрак в тъмницата от първия път, когато четох тази част. Но разбира се, тогава е нямало как да знам, че Мофат е можел да вкара образа на ексцентричен книжар от Сан Франциско в своя фентъзи епос. И също така, когато влязох през входната врата на Денонощната книжарница на мистър Пенумбра , нямаше откъде да знам, че вече няколко пъти съм срещал мистър Пенумбра.

Аякс Пенумбра е синеоката сянка от тъмницата в кулата на Драконовата кралица. Абсолютно сигурен съм в това. И да чуя гласа на Мофат с дълбоко стаеното, но все пак доловимо вълнение в него, докато завършва сцената...

Малките ръце на Фърнвен пареха, докато се катереше по стълбата. Желязото беледеностудено и всяка халка сякаш го хапеше, опитваше се да вложи цялото зло, вложено в нея, за да изпрати джуджето надолу към мрачните дълбини на тъмницата. Телемах бе доста напред, вече се вмъкваше през портала. Фърнвен погледна надолу. Сянката бе тук, стоеше точно в тайната врата. Усмихваше се – светъл лъч, преминаващ през спектралната синева, – размахваше дългите си ръце и викаше: „Катери се, момчето ми! Катери се!" И той го направи...

Невероятно. Пенумбра вече бе получил частица безсмъртие. Дали го знаеше?

Ускорих отново, поклащайки глава, усмихващ се сам на себе си. Историята също се ускоряваше. Сега вече дрезгавият глас на Мофат водеше героите от етаж на етаж, разрешаваше загадки, печелеше съюзници по пътя – крадец, вълк, говорещ стол. Сега, за първи път, разбирах всичко: етажите бяха метафора за разшифроващите методи на Свещената матрица. Мофат използваше кулата, за да разкаже историята на собственото си пътуване в братството.

Когато знаеш какво да търсиш, бе толкова очевидно.

В самия край, след дългото и странно заплитане на историята, героите пристигат на върха на кулата, мястото, от което Драконовата кралица наблюдава света и крои заговори за абсолютно господство. Тя ги очаква там и нейният мрачен злокобен легион е с нея. Черните им роби в момента ми се струват много по-символични.

Докато Телемах Нечистокръвния повежда своите съюзници в последната битка, ученото джудже Фърнвен прави важно откритие. В настаналия хаос той се промъква до магическия телескоп на Драконовата кралица и поглежда през него. От това място, невероятно високо, той вижда нещо изумително. Планините, които разделят Западния континент, образуват букви. Те, осъзнава Фърнверн, са послание – и не какво да е послание, а посланието, обещано отдавна от Алдраг Дракона-баща, и когато Фърнверн произнася думите на посланието на глас, той...

Да му се не види!

Когато най-накрая пресичам моста и се озовавам в Сан Франциско, гласът на Кларк Мофат в заключителните глави е придобил нова, по-грапава нотка; мисля, че лентата се е разтегнала от моето спиране, връщане и пускане, връщане и пускане отново и отново. Мозъкът ми също леко се е разтегнал. В него се върти нова теория, която започна като малко семенце, но сега пониква все по-бързо въз основа на това, което чух.

Мофат: ти си гениален, братче. Видял си нещо, което никой друг в цялата история на Свещената матрица не е видял. Преминал си с бясна скорост през нивата на братството, станал си един от обвързаните – може би само за да получиш достъп до Читалнята, и после си вкарал тайните им в собствената си книга. Скрил си ги на видно място, пред очите на всички.

Трябваше обаче да те чуя, за да го разбера.

Късно е, минава полунощ. Паркирам колата на Нийл пред апартамента и включвам аварийните. Изскачам навън, вземам кашона от седалката и се спускам нагоре по стълбището. Ключът ми одрасква ключалката – в тъмното не я намирам веднага, а и ръцете ми са пълни, а и треперя целият.

– Мат!

Изтичвам нагоре и се провиквам към неговата стая: