Робин Слоун: Денонощната книжарница на мистър Пенумбра

Шерил натиска един клавиш и принтерът до терминала почва да трака.

– Почти сме готови, душко.

За предмети с огромна и символична естетическа стойност калъпите не изглеждат кой знае колко впечатляващо. Те са просто малки късчета от тъмна сплав, груби и издраскани, и едва в самия край на плочката стават красиви, глифовете се подават от метала като планински върхове сред мъглата.

Изведнъж ми хрумва да попитам Шерил:

– Кой притежава тази матрица?

– О, никой – отвръща тя. – Вече никой. Ако беше собственост на някого, ти би говорил с него, не с мен!

– А... как се е озовала тук?

– О, боже, ние сме като сиропиталище за много неща – казва тя. – Нека да видим...

Намества очилата си и плъзга мишката.

– Калъпите са изпратени тук от Музея на съвременната индустрия „Флинт" , но разбира се, те са били вписани там по-отдавна, още в 1988 г. Много приятно място. Много приятен куратор, Дик Сондърс.

– И той просто ги е оставил тук?

– Ами той дойде и взе някои стари коли, които откара с камион с платформа, но останалото го прехвърли в колекцията на КУДХ .

Може би Консолидацията трябва да направи своя изложба: Анонимни артефакти от различни епохи .

– Опитваме се да разпродаваме артефакти на търгове, но някои неща... – свива рамене Шерил. – Както казах, всичко е съкровище за някого. Но много често просто не намираме този човек.

Това е потискащо. Ако тези малки предмети, толкова значими за историята на книгоиздаването, типографията и човешкото общуване, са били изгубени в гигантско хранилище... какъв шанс имаме всички ние да останем в историята?

– Добре, мистър Джанън – казва Шерил с шеговита официалност, – всичко е готово.

Пъха принтирания лист в кашона и ме потупва по рамото.

– Заемният срок е три месеца, но може да бъде удължен до година. Готов ли си да съблечеш тези дълги долни гащи?

Шофирам обратно към Сан Франциско. Калъпите са на мястото до мен в хибрида на Нийл. Те изпълват вътрешността с остър мирис на стар метал, от който ме дразни и носът ми ме сърби. Питам се дали не трябва да ги накисна във вряла вода или нещо такова. А дали тази миризма ще попие в седалките?

Пътуването е дълго. Известно време наблюдавам контролния панел за енергийното ниво на колата – новичка „Тойота", и се опитвам да бия предишното си постижение за ефективност. Но това ми доскучава бързо, затова включвам уокмена към уредбата и пускам аудиоверсията на „Хроники на драконовата песен", трета част, четена от самия Кларк Мофат.

Изпъвам гръб, поставям ръцете си на волана на десет и на два часа и се потапям в познатия чудат свят. Заобиколен съм от братя от Свещената матрица , макар и разделени от векове: Мофат звучи от високоговорителите, а геритзун е на седалката до мен. Пустинята Невада е пуста в продължение на много мили, а високо в кулата на Драконовата кралица нещата стават суперстранни.

Имайте предвид, че тази поредица започва с пеещ дракон, изгубен в морето, призоваващ делфини и китове на помощ. Спасен е от минаващ кораб, на който случайно пътува и едно учено джудже. Джуджето се сприятелява с дракона и го излекува, после спасява живота му, когато капитанът на кораба идва през нощта, за да му пререже гърлото и да вземе бучката злато, която се намира вътре, и това се случва само в първите пет страници – така че, нали разбирате, фактът, че тази история става още по-странна, никак не е за пренебрегване.

Но разбира се, сега вече знам причината: третата и последна част на „Хроники на драконовата песен" има и втора важна мисия – като codex vitae на Мофат.

Пялото действие в третата част се развива в кулата на Драконовата кралица, която се оказва, че е един самостоятелен свят. Кулата се простира високо в небето, към звездите, и всеки етаж има собствени правила, отделна загадка, която трябва да се разгадае. В първите две части има приключения и битки, и естествено, предателства. В тази има само загадки, загадки, загадки.

Започва с приятелски настроен призрак, който се появява, за да освободи джуджето Фърнвен и Телемах Нечистокръвния от тъмницата на Драконовата кралица и да им даде насоки за изкачването им в кулата. Мофат описва призрака през високоговорителите на колата:

Беше висок, създание от бледосиня светлина, с издължени крайници и сянка на усмивка, но най-вече се открояваха очите му, очи, които сияеха по-искрящо сини от безплътното му тяло.

Чакай малко.

– Какво търсите в туй място? – попита безизразно сянката.