Робин Слоун - Денонощната книжарница на мистър Пенумбра

И не са само стелажи. Има и подвижни трезори – големи метални каси, разположени върху танкови вериги. Някои от тях пълзят бавно напред; други стоят на място. Всички имат сложни заключалки и лъскави черни камери, прикачени в горната част. На единия отпред има ярък знак, предупреждаващ за биологична опасност; заобикалям го отдалече.

Внезапно се чува рязко метално щракване и един от трезорите оживява. Той се понася напред, оранжевите лампички проблясват. Отмествам се със скок от пътя му и той преминава точно оттам, където бях стоял току-що. Стелажите се раздвижват и освобождават място, докато трезорът започва пътуването си бавно, но уверено към широката врата.

Хрумва ми, че ако бъда затрупан тук, дълго време никой няма да ме намери.

Забелязвам някакво потрепване. Част от мозъка ми, която е посветена подсъзнателно на задачата да открива други човешки същества (и по-специално крадци, убийци и враждебни нинджи), почва да святка като една от оранжевите лампички. В мрака към мен приближава човек. Хамстерски режим: включен. Някой тича право насам все по-бързо и прилича на Корвина. Обръщам се, за да го посрещна, повдигам ръце, за да се прикрия, и изкрещявам: Ааа !

Това е отново онзи портрет – мустакатият търговец принц. Дошъл е да хвърли още един поглед. Той да не би да ме преследва? Не... разбира се, че не. Сърцето ми препуска бясно. Успокой се, Пухчо Макфлай.

В самия център на хранилището не помръдва нищо. Тук е по-трудно да се види какво има наоколо; стелажите са угасили лампичките си може би за да пестят батериите или просто от отчаяние. Тихо е – това е окото на бурята. От време на време проникват лъчи светлина от оживения периметър и за кратко осветяват огънати кафяви кашони, купчини вестници, каменни плочи. Проверявам „картата" си и откривам мигащата синя точка. Мисля, че е близо, така че започвам да оглеждам стелажите.

Всички са покрити с дебел слой прах. Рафт подир рафт, избърсвам праха, за да видя табелката. С високи черни цифри и букви на яркожълт фон пише: BRAVO-3877 , GAMMA-6173 . Продължавам да проверявам, като си светя с фенерчето на телефона си: TANGOS 179 , ULTRA-4549 . И после: ZULU-2591 .

Очаквах голяма кутия, някакъв изящно изваян сандък за великото творение на Геритзун. Вместо това виждам отворен кашон, чиито капаци са подпъхнати навътре. Всеки буквен калъп е увит в отделно найлоново пликче и пристегнат с ластик. Приличат на части за стара кола.

Но после вадя един – за буквата X, калъпът е тежък и внезапно ме изпълва непреодолимо чувство на триумф. Не мога да повярвам, че държа това в ръката си. Не мога да повярвам, че ги намерих. Чувствам се като Телемах Нечистокръвния със златния рог на Грифо. Чувствам се като герой.

Никой не ме гледа. Повдигам Х-то високо във въздуха като митичен меч. Представям си как изведнъж през тавана просветва светкавица. Представям си как мрачните легиони на Драконовата кралица се вцепеняват пред моята мощ. Издавам звук като при натрупване на статично електричество в небето: пссссс . После хващам кашона с две ръце, свалям го от рафта и се заклатушквам отново към бурята.

ХРОНИКИ НА ДРАКОНОВАТА ПЕСЕН, ТОМ III

Обратно в кабинета на Шерил довършвам документацията и чакам търпеливо, докато тя обнови Фонда с наличности. Терминалът на бюрото й е същият като този в Калифорнийските плетачки : синя пластмаса, дебело стъкло, вградена телефонна слушалка. До него има календар със снимки на котки, облечени като прочути личности. Днешният герой е космат бял Юлий Цезар.

Питам се дали Шерил осъзнава от какво голямо историческо значение е съдържанието на този кашон. Задавам въпроса си и на глас.

– О, скъпи – махва небрежно тя с ръка, – всичко тук е съкровище за някого.

Привежда се над терминала, за да провери отново информацията.

Хъм. Вярно. Какво ли още си седи там, в окото на бурята, и чака правилния човек, който да дойде и да го отнесе?

– Искаш ли да го оставиш долу, душко? – пита Шерил и кимва с брадичка към кашона, който съм хванал под мишница. – Изглежда тежък.

Поклащам глава. Не, не искам да го оставям долу. Боя се, че може да изчезне. Все още ми се струва невероятно, че държа тези калъпи. Преди петстотин години мъж на име Грифо ги е отлял – точно тези, същите букви. Минали са векове и милиони, може би милиарди хора са виждали формите, които те са създали, макар че може би не са го осъзнавали. Сега ги държа здраво – като новородено. Наистина много тежко новородено.