Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

Бейли се опитва да зададе още въпроси за rêveurs и техните шалове, но преди да успее, приятелката му го дръпва в друга палатка и гледката, която ги посреща вътре, го кара да занемее.

Сеща се за първия сняг през зимата, за онези първи няколко часа, когато всичко е покрито с бяла пелена, меко и притихнало.

Палатката е бяла. Вътре не се вижда нищо черно, дори по стените няма райета. Блестящо, почти ослепително бяло. Покрай извитите чакълени пътечки има дървета, цветя и трева, всяко листенце е чисто бяло.

— Какво е това? — пита Бейли. Не е успял да прочете табелата на входа.

— „Ледената градина“ — отвръща Попет и го дръпва надолу по пътеката.

Тя води към отворено пространство с фонтан по средата, чиято бяла пяна се сипе на мехури над чист гравиран лед. Краищата на палатката са очертани от бледи дървета, от чиито клони се ръсят снежинки.

В палатката няма жива душа, нищо, което да наруши изключителността на картината. Бейли се втренчва в една роза наблизо и въпреки че е студена, замръзнала и бяла, когато той се навежда над нея, го лъхва едва доловим аромат. Мирис на роза, лед и захар. Напомня му за захарните цветя, които предлагат продавачите в двора.

— Да си поиграем на криеница — казва Попет и Бейли се съгласява. Момичето разкопчава палтото си и го оставя на една замръзнала пейка. Белият й костюм я прави почти невидима.

— Не е честно! — извиква момчето, докато приятелката му изчезва зад висящите клони на една върба. Момчето я следва около дърветата и артистично подрязаните храсти, през плетеницата от лози и рози, опитвайки се да зърне червената й коса.

Лондон, март, 1900 година

Чандреш Кристоф Лефевр седи зад грамадното махагоново бюро в кабинета си, пред него се вижда почти празна бутилка от бренди. Същата вечер е имало и чаша, но той я е зарязал няколко часа по-рано. Броденето от стая в стая се е превърнало в негов среднощен навик, подхранван от безсънието и скуката. Зарязал е сакото си в някоя от стаите, из които е обикалял. На сутринта дипломатична прислужница ще му го донесе без коментар.

Между две глътки бренди, отпити направо от бутилката, Чандреш прави опити да работи. Това се изразява най-вече в драскане с писалки върху различни парчета хартия. Не е работил както трябва в продължение на години. Никакви нови идеи, никакви нови продукции. Цикълът на замисляне, организация и придвижване на следващия проект е преустановен и той не може да каже защо.

Няма логика. Нито в тази нощ, нито в която и да била друга, нито в което и да е ниво от бутилката с бренди. Нещата не трябва да се развиват по този начин. Започва се някакъв проект, организира се, изпраща се навън, в света, и много често той се осъществява сам, без никаква друга намеса. И тогава от Чандреш вече няма нужда. Тази позиция невинаги е приятна, но така стоят нещата. Чандреш познава добре процеса. Човек се гордее, събира приходите и дори да е леко меланхоличен, продължава все напред.

Циркът отдавна го е изпреварил и въпреки това Чандреш не може да обърне гръб на брега. Разполага с достатъчно време да тъгува по творческия процес и отново да го възпламени, но не го осеняват нови идеи. Никакви нови проекти, нищо по-голямо или по-добро в продължение на почти четиринайсет години.

Може би, мисли си той, се е изчерпал. Но мисълта не е приятна, затова я удавя в бренди.

Циркът го притеснява.

Притеснява го най-много в моменти като този, когато е достигнал до дъното на бутилката в тишината на нощта. Не е ужасно късно, от гледна точка на цирка всъщност е рано, но тишината вече е надвиснала тежко.

И сега, с пресушена бутилка и изчерпана писалка, той просто седи, прокарва разсеяно ръка през косата си, а втренченият му поглед блуждае из стаята. Зад позлатената решетка на камината горят ниски пламъци, високите етажерки, отрупани с любопитни предмети и реликви, тънат в сянка.

Очите му се отместват отвъд отворената врата и се спират отсреща. Офисът на асистента му, дискретно разположен между две персийски колони. Част от апартамента на Марко, за да му е винаги на разположение. Въпреки че тази вечер е излязъл.

През алкохолната мъгла в главата си Чандреш се чуди дали документацията на цирка не е именно в този офис. И какво точно може да съдържат въпросните документи. Виждал ги е единствено за кратко, в движение, от години не си е правил труда да се спира върху детайлите. Сега го изпълва любопитство.

Той се изправя с празната бутилка от бренди в ръка и със залитане излиза в коридора. Кабинетът сигурно ще е заключен, мисли си, когато посяга към полираната врата от тъмно дърво, но сребърната топка се завърта с лекота. Вратата се отваря.