Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

— Извинявай — обръща се той към Марко. — Аз… загубих си мисълта. Какво обсъждахме?

— Нищо важно, господине — отвръща Марко. — Само някои незначителни детайли покрай цирка.

— Разбира се — кимва Чандреш. — Къде се намира той в момента?

— В Сидни, Австралия, господине. — Гласът му трепва, но Марко го прикрива с кратко покашляне, преди да се извърне настрана.

Чандреш само кима разсеяно.

— Мога ли да взема това, господине? — посочва към празната бутилка Марко, която отново стои върху бюрото.

— О — казва Чандреш. — Да, да, разбира се. — Той подава бутилката на асистента си, без да поглежда нито към нея, нито към него, и сякаш едва забелязва действието си.

— Мога ли да ви донеса друга, господине?

— Да, благодаря ти — отвръща Чандреш и се затътря към своя кабинет. Отпуска се в коженото кресло до прозореца.

Марко вдига изпопадалите тетрадки и книжа с треперещи ръце. Навива на руло скиците и подрежда на купчини книжата и книгите.

Вдига сребърния нож, който открива на пода, и го връща върху мишената в кабинета на шефа си, като забива острието му в центъра.

После опразва всички чекмеджета в офиса си, отделя всяка важна папка и всеки документ. Когато всичко е организирано както подобава, взема два куфара от съседните стаи и ги напълва до пръсване. Голямата книга с кожената подвързия пъха между останалите книжа. Обикаля отново из стаите, маха всяка своя лична вещ.

Изгася лампите в офиса и заключва вратата зад гърба си.

Преди да си тръгне, стиснал в ръце тежките куфари и навитите на рула скици, Марко оставя чаша и пълна бутилка с бренди на масата до креслото на Чандреш. Шефът му дори не го забелязва. Втренчено гледа тъмнината и дъжда през прозореца. Не чува хлопването на вратата, когато асистентът му излиза.

— Той няма сянка — казва на себе си Чандреш, преди да си напълни чашата с бренди.

Късно през нощта Чандреш провежда доста дълъг разговор с духа на свой стар познат, който му е известен само като Просперо Магьосника. Мислите му може и да са отлетели, понесени на вълните на брендито, но остават запечатани съвсем ясно в съзнанието му, потвърдени от един безплътен магьосник.

Лондон, Базел и Константинопол, 1900 година

Студиото на мадам Ана Падва е забележително и просторно, разположено край гробището в Хайгейт, с прозорци от пода до тавана, през които се разкрива панорамна гледка към Лондон. Шивашки манекени с разкошни рокли стоят на групи и по двойки и създават впечатлението за парти с множество гости без глави.

Лейни Бърджис се разхожда сред групичка от черно-бели рокли, докато чака появата на мадам Падва, спира се да се възхити на едно творение от сатен с цвят на слонова кост, деликатно покрито с черна кадифена плетеница, подобна на орнамент от ковано желязо с дългите си преплитащи се линии и извивки.

— Мога да я направя в друг цвят, ако я харесаш за себе си — казва мадам Падва, докато влиза в стаята, придружена от равномерното почукване на бастуна си по покрития с плочки под.

— Твърде претенциозна е за мен — отвръща Лейни.

— Трудни са за балансиране, когато са безцветни — обяснява мадам Падва, завърта манекена и с присвити очи оглежда богато надиплените поли на роклята. — Ако са прекалено бели, хората ще решат, че са булчински рокли, ако се сложи прекалено много черно, ще станат тежки и строги. Мисля, че тази може би ще има нужда от малко повече черно. Бих направила ръкавите още по-разкошни, но Силия не ги понася.

Мадам Падва развежда Лейни наоколо и й показва най-новите си модели, включително и една стена, на която е закачила последните си скици, преди двете да седнат на масата край единия от прозорците.

— Всеки път, когато те посетя, имаш нова асистентка — отбелязва Лейни, след като новото момиче внася подноса с чая им и бързо изчезва.

— Омръзва им да ме чакат да умра и щом решат, че е прекалено голям зор да ме бутнат през прозореца с надеждата да се търкулна надолу по хълма и да се озова в някой мавзолей, изчезват да работят за друг. Аз съм стара жена с много пари и без наследници; те са добре фризирани лешояди. Тази тук няма да се задържи повече от месец.

— Винаги съм вярвала, че ще оставиш всичко на Чандреш — признава Лейни.

— Чандреш няма нужда от финанси, а и не мисля, че ще е в състояние да се справи с управлението на бизнеса така, както аз бих предпочела. Той няма око за такива работи. Не че напоследък има око за каквото и да било.