Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

— Не, преди това. Грешката й беше, че е задавала грешните въпроси на грешните хора. Аз нямам намерение да повтарям тази грешка.

— Затова си тук.

— Затова съм тук — повтаря Лейни. — От колко време се познаваме, Силия?

— Повече от десет години.

— Сигурно вече ми вярваш достатъчно, за да ми кажеш какво се случва наистина. Съмнявам се, че ще се осмелиш да ми отвърнеш, че нищо не става, или че ще ме посъветваш да не се тормозя с подобни неща.

Силия поставя чашата си върху чинийката. Обяснява по възможно най-добрия начин. Не навлиза много навътре в детайлите, спира се само най-общо върху концепцията на предизвикателството и функцията на цирка като сцена за него. Как на всяко ниво определени хора знаят повече от останалите, въпреки че тя предпочита да не споменава имената на тези лица и дава да се разбере, че дори самата тя няма отговори на всички въпроси.

Лейни нищо не казва, слуша внимателно и от време на време отпива от чая си.

— Итън откога знае? — пита тя, когато Силия свършва.

— От много време.

Лейни кима и приближава чашата към устните си, но вместо да отпие от чая си, разтваря пръсти.

Чашата пада, удря се в чинийката отдолу.

Стъклото се счупва, звукът отеква из фоайето. Чаят се разпръсква върху плочките.

Преди някой да е успял да се обърне при този шум, чашата се е възстановила. Счупените парчета се залепят покрай течността и стъклото отново става цяло и недокоснато, плотът на масата е сух.

Онези, които все пак поглеждат към масата им, допускат, че просто им се е причуло, и насочват вниманието си към собствения си чай.

— Защо не го спря, преди да се е счупило? — пита Лейни.

— Не знам — отвръща Силия.

— Ако някога имаш нужда от мен, ще се радвам да ми кажеш — продължава Лейни и става да си върви. — Уморих се всички да пазят тайните си толкова добре, че да се стига до смъртта на други хора. Всички сме въвлечени в играта ви и изглежда, не сме толкова лесни за поправяне, както тези чаши за чай.

Известно време след оттеглянето на Лейни Силия остава сама, чаят в двете чаши изстива.

Дъблин, юни, 1901 година

Илюзионистката изпълнява своя поклон и изчезва пред омагьосаните очи на зрителите, а те пляскат, аплодират празния въздух. Стават от местата си и някои започват разговор с приятелите си, чудят се на един или друг трик, докато излизат през входа, появил се отново в стената на раираната палатка.

Един мъж обаче продължава да седи на мястото си във външния кръг. Очите му, скрити в хвърляната от периферията на цилиндъра му сянка, гледат съсредоточено към центъра на кръга, заеман преди малко от младата жена.

Останалите зрители са излезли навън.

Мъжът продължава да седи.

След няколко минути вратата избледнява и се слива със стената на палатката, станала отново невидима.

Погледът на мъжа не се отклонява. Очите му продължават да гледат към изчезващата врата.

Миг по-късно Силия Боуен се озовава пред него, седнала странично на стола и отпуснала ръце върху облегалката. Облечена е по същия начин, както по време на представлението — в бяла рокля, покрита от разпръснати парчета пъзел, които се свързват надолу и се губят в тъмнината покрай подгъва.

— Дошъл си да ме видиш — казва тя, неспособна да скрие задоволството в гласа си.

— Имах на разположение няколко дни — отвръща Марко. — А ти скоро не си била близо до Лондон.

— Ще бъда там през есента — напомня му Силия. — Станало е нещо като традиция.

— Не можех да чакам толкова дълго.

— И аз се радвам да те видя — нежно казва тя. Протяга ръка и оправя периферията на шапката му.

— Харесваш ли „Облачният лабиринт“? — пита Марко. Той хваща ръката й в своята, докато тя я отпуска надолу.

— Да — кимва Силия. Дъхът й спира, когато пръстите му обгръщат нейните. — Господин Барис ли си убедил да ти помогне с него?

— Да — признава Марко и прокарва палец по вътрешната страна на китката й. — Помислих си, че ще имам нужда от малко помощ, за да изчисля баланса правилно. Пък и след като имаш „Въртележката“, а двамата с теб си поделяме „Лабиринта“, сметнах, че ще е честно и аз да си имам свой собствен оригинал на господин Барис.

Силата на погледа му и на докосването му преминава през Силия като вълна и тя дръпва ръката си, преди да се е озовала под водата.

— Да не би да си дошъл да ми покажеш уменията си в областта на великите илюзии?

— Това не е включено в плановете ми за вечерта, но щом искаш…