Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

— Ти вече ме гледа, така че ще сме квит.

— Мога да те гледам цяла нощ.

— Това и направи. Присъства на всяко едно от тазвечерните ми представления, както забелязах.

Тя става и отива в центъра на кръга, обръща се така, че роклята й да се завърти около нея.

— Мога да видя всеки стол. Това, че седиш на задния ред, не те скрива от погледа ми.

— Мислех, че изкушението да те докосна ще е прекалено голямо, ако седя отпред — отвръща Марко, изправя се и се премества в края на кръглото място за представления, точно от вътрешната страна на първата редица столове.

— Достатъчно близко ли съм за твоя фокус? — пита го Силия.

— Ако отвърна, че не си, ще се приближиш ли още? — не й остава длъжен той, неспособен да скрие усмивката си.

В отговор Силия пристъпва към него, подгъвът на роклята й докосва за кратко обувките му. Достатъчно близко е, за да може Марко да вдигне ръка и нежно да обгърне кръста й с ръка.

— Не беше нужно да ме докосваш последния път — отбелязва Силия, но не протестира.

— Мислех да опитам нещо специално.

— Да затворя ли очи? — закачливо го пита тя, но вместо да й отговори, Марко я завърта така, че да застане с гръб към него. Ръката му продължава да е на кръста й.

— Гледай — прошепва в ухото й той.

Раираните стени на палатката се втвърдяват, мекият плат се превръща в хартия. По стените се появяват думи, напечатани букви се преплитат с ръкописен текст. Силия различава части от сонети на Шекспир и фрагменти от химни, посветени на гръцки богини. Поезията изпълва палатката, покрива стените, тавана и се разстила по пода.

И тогава палатката започва да се отваря, хартията се сгъва и къса. Черните райета се простират в празното пространство, докато белите стават още по-ярки, извисяват се нагоре и се разделят като клони.

— Харесва ли ти? — пита я Марко, щом движението престава и двамата се озовават прави сред тъмна гора от леко светещи дървета, покрити със стихове.

Силия успява само да кимне.

Марко с неохота я пуска и тръгва след нея, докато тя върви сред дърветата и чете откъсите от поезия по клони и стъбла.

— Как ти идват наум такива неща? — пита го младата жена, опряла ръка на хартиената кора на едно от дърветата. Тя е топла и солидна под пръстите й, осветена отвътре, подобно на фенер.

— Във въображението си виждам най-различни образи и гледки — обяснява Марко. — В мечтите си. Представям си какво би ти харесало.

— Не мисля, че от теб се очаква да си представяш как да доставиш удоволствие на опонентката си.

— Така и не успях напълно да схвана правилата на играта, затова предпочитам да следвам инстинктите си — отвръща Марко.

— Баща ми нарочно продължава да се изказва завоалирано за правилата — признава Силия, докато двамата вървят сред дърветата. — Особено когато го питам кога и как ще се определи крайният резултат.

— Александър също не си прави труда да ми предостави тази информация.

— Надявам се, че не те тормози толкова много, колкото баща ми — мен. Макар че, разбира се, баща ми няма нищо по-добро за правене.

— В течение на годините съм го виждал само инцидентно — обяснява Марко. — Винаги е бил… дистанциран и не особено склонен да е на мое разположение, но за мен той ми е като семейство. И въпреки това не ми казва нищо.

— Завиждам ти — признава Силия. — Баща ми не спира да ми повтаря какво разочарование съм за него.

— Отказвам да повярвам, че можеш някога да разочароваш, когото и да било — отвръща Марко.

— Никога не си имал удоволствието да се срещнете.

— Ще ми кажеш ли какво всъщност се е случило с него? — пита Марко. — Много съм любопитен.

Силия въздъхва, преди да започне разказа си, и спира пред едно дърво, гравирано с думи на любов и копнеж. Не е разказвала тази история на никого, никога не й е била предоставяна възможността да я изложи пред човек, който ще я разбере.

— Баща ми винаги е бил доста амбициозен — започва тя. — Но не постигна каквото желаеше, поне не по начина, по който го беше планирал. Искаше да се отстрани от физическия свят.

— Как би могло да се случи това? — пита Марко и Силия е благодарна, че той не отхвърля веднага идеята като невъзможна. Вижда го как се опитва да намери отговор наум и търси най-добрия начин, по който да му обясни.

— Да си представим, че имам чаша с вино — казва тя. В ръката й се появява чаша с червено вино. — Благодаря ти. Ако взема това вино и го сипя в леген с вода или в езеро, или дори в океана, дали виното ще изчезне?