Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

— „Esse quam videri“ — рецитира Силия. — „Да бъдеш, вместо да изглеждаш, че си“. Семейното мото на Боуенови. Баща ми много обичаше да го гравира по разни предмети. Не съм напълно сигурна, че е схванал изцяло иронията. Вероятно онзи пръстен е бил подобен на този.

Тя поставя дясната си ръка до неговата върху свързаните една с друга книги. Сребърният й пръстен е гравиран с нещо, което Марко винаги е възприемал като сложна плетеница, но сега вижда, че е същата фраза, изписана със завъртян почерк.

Силия завърта пръстена си, избутва го по-надолу, за да забележи Марко белега под него.

— Това е единственият белег, който не успях да премахна напълно — казва тя.

— Моят беше подобен — отвръща Марко, загледан в пръстена й, въпреки че очите му продължават да се отместват към белега. — Само че беше златен. Твоят сигурно е направен от нещо, принадлежало на Александър?

Силия кимва.

— Бях на шест. Пръстенът беше изчистен и сребърен. За пръв път срещах някого, който можеше да прави същите неща като баща ми, макар да се различаваше много от татко. Каза ми, че съм ангел. Беше най-хубавото нещо, което някой някога ми беше казвал.

— Това е подценяване — възразява Марко и слага ръката си върху нейната.

Внезапен вятър издува платната от хартия. Страниците трептят, а мастилената повърхност се накъдря от вълнички.

— Ти го направи — казва Марко.

— Без да искам — отвръща Силия, но не отдръпва ръката си.

— Нямам нищо против. — Марко вплита пръсти в нейните. — Както знаеш, аз самият също го умея.

Вятърът се усилва, запраща вълните от черно мастило към тялото на кораба. От платната политат страници и падат надолу с въртене, подобно на капещи листа. Корабът започва да се накланя и Силия едва не загубва равновесие, но Марко обгръща ръце около кръста й, за да я задържи, докато тя се смее.

— Това е доста впечатляващо, господин илюзионист — казва Силия.

— Наричай ме по име. — Никога не е изговаряла името му и сега, докато я държи в ръцете си, той изпитва внезапен силен копнеж да чуе звука му. — Моля те — добавя, когато тя се поколебава.

— Марко — казва Силия, гласът й е нисък и нежен.

Звукът на името му, произнесен от нея, е дори по-вълнуващ, отколкото си го е представял и той се привежда напред, за да го вкуси.

Точно преди устните му да докоснат нейните, тя извръща глава настрана.

— Силия — въздъхва Марко до ухото й, изпълвайки името й с цялото желание и раздразнение, които усеща и тя. Дъхът му пари шията й.

— Съжалявам. Аз не… не искам да усложнявам нещата повече, отколкото и без това са усложнени.

Той не казва нищо, но задържа ръце около нея. Вятърът започва да се успокоява, вълните, удрящи по кораба, замират.

— Голяма част от живота си съм прекарала в борба да се контролирам — признава Силия и отпуска глава на рамото му. — Да опозная себе си както външно, така и вътрешно, да държа всичко в идеален ред. Губя всичко това, когато съм с теб. Това ме плаши и…

— Не искам да се плашиш — прекъсва я Марко.

— Плаша се от това колко много ми харесва — довършва Силия, като обръща лице към него. — Колко силно е изкушението да се загубя в теб. Да се оставя на течението. Да те оставя ти да се грижиш за целостта на свещниците наоколо ми, вместо аз да се притеснявам за това.

— Бих могъл.

— Знам.

Двамата стоят смълчани, докато корабът се носи към безкрайния хоризонт.

— Ела с мен — предлага й Марко. — Където и да е. Далеч от цирка, далеч от Александър и баща ти.

— Не можем — въздъхва Силия.

— Разбира се, че можем — настоява Марко. — Двамата с теб можем да постигнем всичко.

— Не — отвръща Силия. — Можем да постигнем всичко само тук.

— Не разбирам.

— Някога замислял ли си се за простия начин на живот? Ама наистина искрено да си се замислял за него с намерението да се впуснеш по течението му, а не само да го сънуваш или да си помечтаеш за кратко? — Когато Марко не отговаря, тя продължава: — Помисли си за него сега. Представи си как двамата изоставяме това място и тази игра и как започваме отначало на друго място. И пожелай да се случи.

Марко затваря очи и извиква картината в съзнанието си, концентрира се не върху мечтата си, а върху практическата страна на нещата. Планира най-дребните детайли — от организирането на книгите на Чандреш за следващия му асистент до пакетирането на костюмите си в своя собствен апартамент, дори до венчалните халки на пръстите им.

И тогава дясната му ръка пламва.

Болката е остра и пронизваща, започва от белега около пръста му и бързо плъзва нагоре по ръката му, като заличава всяка мисъл от съзнанието му. Болката е като онази, която е изпитал при оставянето на белега върху пръста му, но хилядократно по-силна.