Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

Бейли кима.

— Никога по-рано не съм се озовавала в подобно безизходно положение, докато съм била в „Лабиринта“. Никога. Ако не можем да открием пътя си от някоя стая или коридор, аз се съсредоточавам и усещам къде се намират вратите. Мога да кажа какво има зад тях. Опитвам се да не го правя, защото така не е забавно, но онази вечер, когато не успяхме да открием изхода, го сторих и то не подейства. Циркът започва да става непознат и не знам какво да направя по въпроса.

— Но с какво мога да помогна аз? — пита Бейли.

— Ти си този, който най-накрая откри ключа, помниш ли? Не спирам да търся отговори, да се чудя какво точно да се направи, но нищо не е ясно, с изключение на теб. Знам, че те моля за твърде много — да напуснеш дома си, семейството си, — но циркът е моят дом и моето семейство, и аз не мога да ги загубя. Не и ако има нещо, което бих могла да сторя, за да го предотвратя. Съжалявам.

Тя сяда на каменната стена, извърнала глава настрани. Бейли се настанява до нея, с лице към полето и упоритите овце. Известно време двамата седят смълчани. Овцете се въртят в лениви кръгове, пасат трева.

— Харесва ли ти тук, Бейли? — пита го Попет, докато гледа към фермата.

— Не особено — признава момчето.

— Някога мечтаел ли си някой да се появи и да те отведе надалеч?

— Уидж ли ти го каза? — Бейли се чуди дали мисълта е толкова нередна, явна и лесна за разчитане.

— Не. Просто предположих. Но Уидж ме помоли да ти дам това. — Попет изважда едно стъклено шишенце от джоба си и му го подава.

Бейли знае, че макар шишенцето да изглежда празно, то всъщност най-вероятно не е, и е твърде любопитен, за да не го отвори на минутата. Измъква миниатюрната запушалка, облекчен, че тя си остава закрепена за бутилката с парче тел.

Усещането, което идва отвътре, е толкова познато, толкова успокояващо, разпознаваемо и реално, че Бейли може да усети грубостта на дъбовата кора, аромата на жълъдите, дори бъбренето на катеричките.

— Искаше да можеш да вземеш дървото си със себе си — казва Попет. — Ако решиш да дойдеш с нас.

Бейли запушва шишенцето. Известно време никой от двамата не казва нищо. Лекият вятър си играе с косата на Попет.

— Колко време имам, за да помисля? — пита тихо Бейли.

— Потегляме, когато циркът затвори довечера. Влакът ще е готов преди зазоряване, макар че ще е по-добре, ако дойдеш по-рано. Заминаването може да се окаже малко… сложно.

— Ще си помисля. Но нищо не мога да обещая.

— Благодаря ти, Бейли. Но ще ми направиш ли една услуга? Ако решиш да не идваш с нас, може ли тази вечер изобщо да не се появяваш в цирка? И това тук да бъде нашето сбогуване? Мисля, че така ще е по-лесно.

За момент Бейли я гледа с празен поглед, думите й не успяват да докоснат съзнанието му. Това е дори по-ужасно от решението да си тръгне от фермата. Но той кима, защото чувства, че така е правилно.

— Добре. Няма да идвам, освен ако не реша да се присъединя към вас. Обещавам.

— Благодаря ти, Бейли. — Попет се усмихва, въпреки че момчето не може да определи дали усмивката й е щастлива, или не.

И преди да е успял да й поръча да каже на Уиджит довиждане от него, в случай че се наложи, тя се навежда и го целува, но не по бузата, както е правила хиляди пъти, а по устните. И в този момент Бейли разбира, че ще я последва, където и да е.

Безмълвна, Попет се обръща и се отдалечава. Бейли я изпраща с поглед, докато косата й се изгубва на хоризонта, и продължава да гледа след нея, стиснал шишенцето в ръка, без да е сигурен как се чувства или какво да прави. Остават му само няколко часа да реши.

Зад него останалите на самотек овце решават да преминат през отворената врата и да се прехвърлят в другото пасище.

Лондон, 30 октомври, 1901 година

Циркът пристига в Лондон и Силия Боуен се изкушава веднага да отиде на адреса от визитката на Марко, с която никога не се разделя. Вместо това се отправя към грандхотел „Мидланд“.

Не задава никакви въпроси на рецепцията.

Не говори с никого.

Застава по средата на фоайето, незабележима за персонала и гостите, които я подминават, поели в една или друга посока, към други срещи и други временни убежища.

След като е стояла така повече от час, неподвижна като статуите в цирка, към нея приближава мъж в сив костюм.

Той я изслушва безстрастно, докато му говори, а когато свършва, мъжът само кимва.

Силия прави дълбок реверанс пред него, после се обръща и излиза.

Известно време мъжът в сивия костюм стои сам, незабележим във фоайето на хотела.