Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

— Благодаря ти. — Пръстите на Силия преобръщат визитката и тя изчезва.

— Когато всичко това свърши, независимо кой от двама ни ще спечели, няма да те оставя толкова лесно да си отидеш. Съгласна ли си?

— Съгласна съм.

Марко хваща ръката й и поднася дланта й към устните си. Целува сребърния пръстен, който скрива белега й.

Силия прокарва пръсти по очертанията на челюстите му. После се обръща и изчезва, преди любимият й да е успял да посегне и да я дръпне обратно към себе си.

Конкорд, Масачузетс, 30 октомври, 1902 година

Днес овцете са в ужасно настроение, докато Бейли се опитва да ги подгони от едната ливада към другата. Не се трогват от сръчкване, ругатни и бутане, настояват, че тревата на мястото, където се намират в момента, е много по-хубава от тревата от другата страна на портата в ниската каменна стена, независимо колко упорито се опитва Бейли да ги убеди в противното.

И в този момент зад гърба му се разнася глас:

— Здравей, Бейли.

Попет стои от другата страна на стената. Сякаш нещо не е наред с нея. Дневната светлина е твърде ярка, а наоколо е толкова обикновено и зелено. Дрехите й, макар да са за всеки ден, изглеждат прекалено модерни. Полата й е обсипана с доста къдрички, за да става за всекидневна употреба; ботушите й, макар и прашни, са прекалено деликатни и непрактични за разходки из ферми. Не носи шапка, червената й коса е пусната свободно и вятърът я развява около главата й.

— Здравей, Попет — отвръща Бейли, щом се окопитва от изненадата. — Какво правиш тук?

— Трябва да говоря с теб. Да те питам нещо.

— Не можеше ли да почака до довечера? — пита Бейли. Срещите с Попет и Уиджит веднага след отварянето на цирка са станали рутинни.

Попет поклаща глава.

— Мислех, че ще е по-добре да ти дам време да помислиш.

— За какво?

— За това — да дойдеш с нас.

Бейли примигва насреща й.

— Какво? — едва успява да попита.

— Тази вечер ни е последната тук — обяснява Попет. — И аз искам да дойдеш с нас, когато си тръгнем.

— Шегуваш се — казва Бейли.

Попет поклаща глава.

— Не се шегувам, заклевам се. Исках да изчакам, докато се уверя, че е правилно да те помоля за това, че е правилно да го направиш, и сега съм сигурна. Важно е.

— Какво искаш да кажеш? В какъв смисъл е важно? — пита Бейли.

Попет въздъхва. Вдига поглед нагоре, сякаш търси звезди, скрити зад обсипаното с пухкави облаци синьо небе.

— Трябва да дойдеш с нас — казва тя. — Това го знам със сигурност.

— Но защо? Защо аз? Какво бих могъл да правя? Просто да се мотая наоколо? Не съм като теб и Уиджит, не ставам за нищо специално. Не принадлежа на цирка.

— Напротив! Сигурна съм, че принадлежиш. Още не знам защо, но съм сигурна, че си неразделна част от мен. Исках да кажа — от нас. — По бузите й полазва ярка руменина.

— Бих искал, бих го направил. Просто… — Бейли поглежда към овцете, към къщата и към хамбара на опасания с ябълкови дървета хълм. Това или щеше да разреши спора за Харвард, или щеше да го усложни много повече. — Не мога просто така да си тръгна оттук — произнася той, макар че иска да каже нещо по-различно.

— Знам — отвръща Попет. — Съжалявам. Не биваше да те моля. Но мисля… Не, не мисля, знам. Знам, че ако не дойдеш с нас, ние няма да се върнем.

— Няма да се върнете ли? Защо?

— Няма да се върнем, където и да било. — Попет отново вдига очи към небето, намръщва се, преди да се обърне обратно към Бейли. — Ако не дойдеш с нас, циркът ще престане да съществува. И не ме питай защо, те не ми казват каква е причината. — Момичето махва с ръка към небето, към звездите зад облаците. — Само ми казват, че за да има цирк и за в бъдеще, ти трябва да си в него. Ти, Бейли. Ти, аз и Уидж. Не знам защо е толкова важно да сме ние тримата, но е. Ако това не се случи, циркът просто ще се срине. Вече е започнал.

— Какво искаш да кажеш? Всичко с цирка си е наред.

— Не съм сигурна, че може да се забележи отвън. То е… Ако някоя от овцете ти се разболее, аз ще забележа ли?

— Вероятно не.

— Но ти ще разбереш?

Бейли кима.

— Ето, така е и с цирка. Знам какво трябва да е усещането в него, а в момента то е различно — и е така от известно време. Знам, че нещо не е наред, и чувствам, че той се разпада като торта, върху която не са сложили достатъчно глазура, за да я държи в едно цяло. Но не знам какво точно се случва. Стана ли ти ясно?

Бейли само я гледа втренчено и тя въздъхва, преди да продължи:

— Спомняш ли си онази нощ в „Лабиринта“? Когато се оказахме приклещени в стаята, приличаща на клетка?