Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

Не е сигурна, че шапката ще направи нещо повече от това да събира прах. Няма как да е сигурна, няма барометър, с който да се измерват подобни нематериални неща. За хаоса не съществуват термометри. В момента чувства, че се притиска към някаква празнота.

Изобел изважда внимателно шапката от кутията, дългите краища на панделките се пръскат като струи на водопад покрай черния филц. Цилиндърът притежава някаква странна красота, като се има предвид, че е стар и в корделата му са затъкнати карта и кърпичка. Видът му е почти празничен.

— Най-малките амулети могат да се окажат най-ефективни — казва Изобел и се стряска почти до сълзи, когато чува гласа си.

Шапката не отвръща.

Изобел иска единствено да запази баланса в цирка. Да предотврати пораженията, които две конфликтни страни биха могли да нанесат една на друга или на заобикалящия ги свят.

Да предотврати счупването на везните.

Отново и отново си представя двамата заедно в онази бална зала.

Спомня си части от дочут спор. Признанието на Марко, че е направил всичко за нея — думи, които навремето тя не беше успяла да разбере и които забрави много скоро, след като ги чу.

Но сега всичко й е ясно.

Цялата емоция, прочетена по картите, когато се беше опитвала да му гледа, е била свързана със Силия.

Самият цирк, всичко е било за нея. На всяка красива палатка, която той издига, тя отговаря със своя.

И самата Изобел беше помагала, за да запази баланса. Беше помагала на него. На двамата.

Поглежда надолу към шапката в ръката си.

Бялата дантела, нежно галеща черния вълнен плат, преплетените панделки. Неразделни.

Изобел разкъсва корделките с пръсти, дърпа фльонгите, обладана от внезапна ярост.

Кърпичката полита надолу, подобно на дух; сред преплетените лозови клонки се виждат инициалите С. Н. Б.

Картата таро пада на пода, приземява се с лицето нагоре. Върху нея е изрисуван ангел, под който се чете думата Tempérance, Умереност. Изобел замръзва, притаява дъх. Очаква някакви последствия, някакъв резултат от действията си. Но всичко е притихнало. Свещите примигват около нея. Мънистената завеса виси неподвижна и спокойна. Изведнъж гледачката започва да се чувства като глупачка, седнала сама в палатката си с купчина оплетени панделки и една стара шапка. Каква глупачка е да вярва, че може да има каквото и да е въздействие върху подобни неща. Че изобщо нещо от онова, което е правила, може да има каквото и да било значение.

Посяга да вдигне падналата карта, но ръката й замръзва точно над нея, когато чува нещо. За частица от секундата й се струва, че звукът наподобява скърцането на спирачки на влак.

Отнема й момент, за да разбере, че идва отвън. Писъкът на Попет Мъри.

Конкорд, Масачузетс, 31 октомври, 1902 година

Попет и Уиджит стоят до портите на цирка, малко встрани от будката за билети, въпреки че опашката пред нея се е разредила през последния час. Изпълненият със звезди тунел вече е махнат и на мястото му е опъната раирана завеса. Зад тях часовникът мечта отброява три удара. Уиджит дъвче пуканки с шоколадова глазура.

— Ще продължим ли да го чакаме? — пита той с пълна уста.

— Опитах се да му обясня възможно най-ясно — отвръща Попет. — Мисля, че направих сравнение с торта.

— Е, това трябва да е свършило работа — отбелязва брат й. — Кой няма да хареса една добра аналогия с торта?

— Не съм сигурна, че думите ми имаха някакъв смисъл. Мисля, че много се разстрои, когато му поръчах да не идва тази вечер, освен ако няма да потегли с нас. Не знаех какво друго да кажа, просто се постарах да разбере колко е важно. — Попет въздъхва, обляга се на металната ограда. — И го целунах — добавя.

— Знам — казва Уиджит.

Сестра му му хвърля подозрителен поглед, лицето й става червено почти колкото косата й.

— Нямах намерение да се ровя — свива рамене той. — Но ти съвсем не го прикриваш добре. Трябва да се упражняваш повече, ако не искаш да виждам разни неща. Силия не те ли е научила как се прави?

— Защо ти започваш да виждаш по-ясно, а аз — по-зле? — пита Попет.

— Може би е въпрос на късмет?

Тя върти очи.

— Говори ли със Силия?

— Да. Предадох й думите ти, че Бейли трябва да дойде с нас. Единственото, което тя каза, е, че не би сторила нищо, за да го предотврати.

— Е, и това е нещо.

— Разсеяна е — продължава Уиджит и разклаща торбичката с пуканки. — Не иска да ми сподели нищо и почти не ме слушаше, когато се опитах да й обясня за какво я молим. Можех да й кажа, че искаме да си вземем летящ хипопотам за домашен любимец, и пак щеше да ми отвърне, че няма проблем. Но Бейли няма да дойде само заради забавленията, нали?