Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

Шепата зрители, които стават свидетели на случката, са отведени набързо настрана. По-късно те си казват, че видяното сигурно е било някой хитър номер. Малка доза театралност към и без това празничната вечер.

До табелата пред тази палатка виси малка кутия, пълна с гладки черни камъчета. Текстът инструктира посетителя да си вземе едно, преди да влезе.

Вътре в палатката е тъмно, таванът е покрит с отворени черни чадъри, извитите им дръжки висят надолу като ледени шушулки.

В центъра има басейн. Езеро, затворено в черна каменна стена, заобиколена от бял чакъл.

Във въздуха се носи соленият аромат на океан.

Приближавате до ръба, за да надникнете над стената. Чакълът скърца под краката ви.

Езерото е плитко, но блести. Местеща се светлина се издига като фонтан от повърхността на водата. Меко сияние, достатъчно да освети езерото и камъните на дъното му. Стотици камъни, същите като този, който държите в ръката си.

Светлината отдолу се процежда между камъните. Отраженията пълзят на вълни из стаята, създават впечатлението, че цялата палатка е под водата.

Сядате на стената и отново и отново премятате черния камък между пръстите си. Неподвижността на палатката се превръща в тиха меланхолия. От скритите ъгълчета на съзнанието ви изпълзяват спомени. Отминаващи разочарования. Изпуснати шансове и загубени каузи. Разбити сърца, болки и ужасна съкрушителна самота. Тъга, която сте смятали, че отдавна сте забравили, се смесва с все още пресните рани.

Камъкът натежава в ръката ви.

Хвърляте го при останалите камъни в езерото и се усещате олекнал. Сякаш сте хвърлили във водата нещо повече от едно гладко излъскано късче скала.

Конкорд, Масачузетс, 30–31 октомври, 1902 година

Бейли се покатерва на дъба преди залез-слънце, за да вземе скритата си кутия, гледа надолу към цирка, който стои окъпан в наситено оранжева светлина и хвърля дълги заострени сенки през полето. Но когато отваря кутията, вътре не открива нищо, което наистина да иска да вземе със себе си.

Изважда единствено бялата ръкавица на Попет, мушва я в джоба на палтото си и връща кутията обратно в дървото.

Вкъщи преброява спестяванията си и сумата се оказва по-голяма, отколкото е предполагал. Приготвя си чифт дрехи и допълнителен пуловер. Замисля се дали да не си вземе и други обувки, но решава, че ако се наложи, ще заеме от Уиджит. Пъха всичко в една износена кожена чанта и изчаква родителите си и Каролайн да си легнат.

Докато чака, изважда вещите си от чантата и отново ги пъха вътре, преценявайки повторно избора на онова, което ще вземе, и онова, което ще остави зад гърба си.

Изчаква още час, уверява се, че всички са заспали и после още един път — за всеки случай. Въпреки че е свикнал с лягането в необичайни часове, незабелязаното измъкване от къщи е съвсем друго нещо.

Най-сетне се прокрадва по коридора и с изненада установява колко е късно. Ръката му е на бравата, готов е да си тръгне, когато се обръща назад, пуска чантата на пода и тихо започва да търси къс хартия.

Щом намира, сяда на кухненската маса и написва бележка до родителите си. По най-добрия начин обяснява причините, поради които заминава, и изразява надежда, че ще го разберат. Не споменава нито Харвард, нито бъдещето на фермата.

Спомня си, че веднъж, когато беше малък, майка му му пожела щастие и живот, изпълнен с приключения. Ако това не се смята за приключение, тогава не знае кое.

— Какво правиш? — прозвучава глас зад гърба му.

Бейли се обръща и вижда Каролайн, застанала на прага по нощница. Косата й е прибрана на главата в остра бърканица от къдрици, навити на парцалчета, около раменете си е увила плетено одеяло.

— Нищо, което да те засяга — отвръща той и се връща към писмото си. Подписва го, сгъва го и го подпира в центъра на масата до дървена купа с ябълки. — Гледай да го прочетат.

— Да не би да бягаш? — пита Каролайн, забила поглед в чантата му.

— Нещо такова.

— Не може да говориш сериозно — прозява се тя.

— Не съм сигурен кога ще се върна. Ще пиша, когато мога. Кажи им да не се притесняват за мен.

— Бейли, връщай се в леглото.

— Защо ти не се върнеш в леглото, Каролайн? Малко повече сън ще се отрази добре на красотата ти.

В отговор сестра му само сгърчва лице в смях.

— Пък и между другото — продължава Бейли, — кога ти е пукало какво правя?

— Цяла седмица се държиш като бебе — повишава глас Каролайн, но въпреки това се придържа в границите на съскащия шепот. — Играеш в онзи глупав цирк, прекарваш по цели нощи навън. Порасни, Бейли!