Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

— Ако спечели, ще те намрази заради победата, ако вече не те мрази.

— Тя ще спечели. Не се опитвай да пренебрегваш факта, че е по-добра от твоя играч и винаги е била.

Мъжът в сивия костюм вдига ръка към големия огън, усилва звука, отекващ из двора, за да може Хектор да чуе гласа на дъщеря си, който с нарастваща паника повтаря името на Фридрих.

— Това като проява на сила ли ти звучи? — пита той и отпуска ръка. Гласът на Силия се смесва с шума на тълпата.

Хектор само смръщва вежди, пламъците на огъня още повече изкривяват изражението му.

— Тази вечер тук умря един невинен човек — продължава мъжът в сивия костюм. — Човек, към който твоята състезателка беше много привързана. Ако още не е започнала да се пропуква психически, тази смърт ще й помогне. Това ли имаше намерение да постигнеш тук? Нищо ли не си научил след толкова много състезания? Няма никакъв начин да се предвиди какво ще стане. Никакви гаранции и от двете страни.

— Състезанието още не е приключило — Хектор се размазва в светлина и сенки, докато изчезва.

Мъжът в сивия костюм продължава да върви, сякаш изобщо не е спирал, минава през кадифените завеси, които разделят двора от външния свят.

Известно време съзерцава часовника до портите, преди окончателно да напусне цирка.

Лондон, 1 ноември, 1901 година

Някога скромният и празен апартамент на Марко сега е пълен с различни по стил и вид мебели. Вещи, които са омръзнали на Чандреш в един или друг момент, и вместо да бъдат изхвърлени, са прибрани в това чистилище.

Полиците са твърде малко за многото книги и затова томовете стоят струпани върху антични китайски столове и възглавници, обвити в индийска коприна.

Часовникът на полицата над камината е дело на хер Тийсен и е украсен с миниатюрни книжки, чиито страници се разлистват, докато стрелките приближава към три часа сутринта.

По-големите книги върху бюрото се движат с по-неравномерна скорост. Марко прелиства изписаните на ръка томове, нахвърля бележки и изчисления върху отделни листове. Отново и отново задрасква символи и цифри, слага настрана едни книги за сметка на други, после пак се връща към отхвърлените.

Вратата на апартамента му се отваря от само себе си, ключалките изщракват рязко, пантите се залюляват бясно. Марко скача от бюрото си и разлива мастилницата върху книжата си.

На прага стои Силия, няколко къдрици са изскочили от сресаната й нагоре коса. Бежовото й манто виси разкопчано, прекалено тънко за времето навън.

Едва когато влиза в стаята и вратата се затваря и заключва автоматично зад гърба й, Марко вижда, че роклята й е покрита с кръв.

— Какво се е случило? — пита той и ръката му посяга да изправи мастилницата, но замръзва във въздуха.

— Много добре знаеш какво се е случило — отвръща Силия. Гласът й е спокоен, но по тъмната повърхност на разсипаното мастило вече са започнали да се образуват леки вълнички.

— Добре ли си? — пита Марко и приближава към нея.

— Със сигурност не съм — отвръща Силия; мастилницата се пръска на парчета, поръсва мастило над книжата и опръсква белите ръкави на Марковата риза, пада невидимо върху черната му жилетка. Ръцете му са покрити с мастило, но вниманието му продължава да е погълнато от кръвта по роклята й — яркочервеното сякаш крещи на фона на сатена с цвят на слонова кост и се губи зад плетеницата от черно кадифе, което я покрива като клетка.

— Силия, какво си направила?

— Опитах се — гласът й пресеква, затова тя повтаря: — Опитах се. Мислех, че ще успея да поправя стореното. Познавах го от толкова време. Вярвах, че е като да сглобиш един часовник и да го накараш да заработи отново. Знаех точно какво не е наред, но не можах да го поправя. Познавах го толкова добре, но… не стана.

Риданието, заседнало в гърлото й, се откъсва от него. Сълзите, които е сдържала в продължение на часове, започват да се ронят от очите й.

Марко се втурва през стаята, придърпва я към себе си и я държи в прегръдките си, докато тя плаче.

— Съжалявам — казва той и не спира да го повтаря, докато Силия най-сетне се успокоява, а напрежението напуска раменете й.

— Той беше мой приятел — тихо добавя тя.

— Знам — кимва Марко и избърсва сълзите й, като оставя следи от мастило по бузите й. — Много съжалявам. Не знам точно как се случи. Нещо силно наруши баланса. Не мога да разбера какво е то.

— Беше Изобел — казва Силия.

— Какво?

— Магията, която тя хвърли над цирка, над теб и мен. Знаех за нея, чувствах я. Не мислех, че ще доведе до нещо, но очевидно съм грешала. Не знам защо избра точно тази вечер, за да престане.