Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

Огънят е намалял до тлеещи въглени. Сивата зора пролазва през прозорците и хвърля меки сенки наоколо.

Върху двойката купа на полицата над камината лежи сребърен пръстен с гравиран текст на латински. Марко се усмихва, плъзва го върху малкото си пръстче, до белега на десния си безименен пръст.

Чак по-късно забелязва, че коженият „пазител“ от бюрото му е изчезнал.

Лондон, 1 ноември, 1901 година

На Силия й се ще да може да замрази времето, докато се вслушва в равномерните удари на Марковото сърце на фона на тиктакането на часовника. Да остане завинаги в настоящия момент, сгушена в ръцете му, които нежно галят гърба й. Да не трябва да си тръгва.

Успява да забави пулса на Марко достатъчно, за да го приспи дълбоко.

Би могла да го събуди, но небето навън вече изсветлява и тя се ужасява от мисълта, че трябва да се сбогува.

Вместо това лекичко го целува по устните и тихо се облича. Сваля пръстена от пръста си и го оставя върху полицата на камината, между двете кървавочервени сърца върху картата.

Спира да си облече мантото, поглежда към пръснатите върху бюрото книги.

Може би, ако разбираше по-добре системата му, би могла да я използва, за да направи цирка по-независим. Да свали част от тежестта, стоварена върху плещите й. Да направи възможно тя и Марко да прекарват повече от няколко откраднати мига заедно, без да е в противоречие с правилата на играта.

Това е най-добрият подарък, който може да му поднесе, ако не успеят да накарат някой от двамата им учители да се произнесе кой е победителят.

Вдига пълната с имена книга. Подходящото нещо, от което да се започне.

Взема книгата със себе си.

Промъква се през тъмния коридор със затъкната под мишницата книга и затваря вратата на апартамента възможно най-тихо. Ключалките се връщат обратно по местата си с няколко тихи приглушени щраквания.

Забелязва скритата в тъмните сенки фигура чак когато я заговаря.

— Ти, продажна малка уличнице — казва баща й.

Силия затваря очи в опит да се концентрира, но винаги й е трудно да го отблъсне веднъж щом я е сграбчил в лапите си. Не успява и сега.

— Изненадана съм, че си чакал в коридора само за да ме наречеш така, папа — отбелязва тя.

— Това място е толкова добре защитено, че е направо абсурдно — махва по посока на вратата Хектор. — Нищо не може да припари вътре, освен ако онова момче само не го пусне.

— Добре — казва Силия. — Можеш да стоиш настрана от него, а също и от мен.

— Какво ще правиш с това? — пита я баща й и посочва към дебелата книга.

— Нищо, което да те засяга.

— Не можеш да се бъркаш в работите му — настоява Хектор.

— Знам. Намесата в чуждите работи е едно от малкото неща, които очевидно са против правилата. Нямам намерение да се бъркам, смятам да изуча системата му, за да престана да управлявам ден и нощ толкова много неща в цирка.

— Неговата система! Системата на Александър не е нещо, което да си заслужава труда. Нямаш представа какво правиш. Надцених способностите ти да се справиш с предизвикателството.

— Това е играта, нали така? — пита го Силия. — Всичко се свежда до това как се справяме с индиректните ефекти на магията, когато я представяме на публично място в свят, който не вярва в подобни неща. Тест за контрол и издръжливост, а не за талант.

— Тест за сила — поправя я баща й. — А ти си слаба. По-слаба, отколкото предполагах.

— Тогава ме остави да загубя. Изтощена съм, папа. Не мога да продължавам да го правя. Не е като да погълнеш бутилка уиски веднъж щом бъде обявен победителят.

— Победителят не се обявява — отвръща баща й. — Играта се играе, не се прекъсва. Досега трябваше да си разбрала поне това. Навремето беше умна.

Силия го гледа втренчено, но в същото време започва да преобръща думите в главата си, да събира неясните половинчати отговори за правилата на играта, които й е давал в течение на годините. Изведнъж формата на елементите, които винаги е избягвал, става по-ясна, ключовият неизвестен фактор — по-очевиден.

— Победител е онзи, който остава, когато другият повече не може да издържи — казва Силия, най-сетне схванала съкрушителния смисъл на идеята.