Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

Скоро след потеглянето му Силия прибира подвързаната с кожа книга на сигурно място сред своите собствени книги.

Сменя кървавочервената си рокля с друга — сребристосива, завързана с черни, бели и графитеносиви панделки, някога любимите цветове на Фридрих.

Докато върви по коридора на влака, панделките се развяват зад гърба й.

Тя се спира пред единствената врата, върху която има два йероглифа. Отстрани виси табелка с изписано на ръка име.

На почукването й отговарят веднага, канят я да влезе.

Докато по-голямата част от останалите купета са наситени с цвят, това на Цукико е почти неутрално. Голо пространство, заобиколено от хартиени паравани и завеси от сурова коприна, излъчващи аромат на джинджифил и сметана.

Цукико седи на пода в средата на купето, облечена в червено кимоно. Пулсиращо алено сърце в бледа камера.

И не е сама. Изобел лежи на пода, скрила глава в скута на приятелката си, и тихо ридае.

— Нямах намерение да се натрапвам — казва Силия. Поколебава се на прага, готова да плъзне обратно вратата.

— Не се натрапваш — успокоява я Цукико и я кани да влезе. — Може би ще успееш да ми помогнеш да убедя Изобел, че се нуждае от почивка.

Силия не казва нищо, но гледачката избърсва очи и докато се изправя, кима.

— Благодаря ти, Кико — казва тя, като приглажда гънките на роклята си. Цукико продължава да седи, вниманието й е насочено към Силия.

На излизане Изобел спира до Силия.

— Съжалявам за хер Тийсен — казва тя.

— Аз също.

За момент Силия остава с впечатлението, че Изобел се кани да я прегърне, но вместо това девойката само кимва, после излиза и плъзва вратата зад себе си.

— Последните часове бяха дълги за всички нас — казва Цукико, когато Изобел вече я няма. — Имаш нужда от чай — добавя, преди Силия да е успяла да обясни защо е дошла.

Цукико я настанява на една възглавница и мълчаливо отива до дъното на купето, за да вземе провизиите си иззад един от високите паравани.

Жената каучук не изпълнява пълната чаена церемония, както Силия я е виждала да го прави на няколко пъти през годините, но докато бавно приготвя двете чаши зелена смес, гледката е красива и успокояваща.

— Защо никога не си ми казвала? — пита Силия, когато Цукико се настанява срещу нея.

— Какво? — усмихва се Цукико над чая си.

Силия въздъхва. Чуди се дали Лейни Бърджис е изпитала същото раздразнение, докато е пиела двете различни чаши чай в Константинопол. Почти е готова да счупи чашата на Цукико — само за да види как ще реагира другата жена.

— Ударила ли си се? — Цукико кимва към белега на пръста на Силия.

— Преди по-малко от трийсет години бях обвързана с едно предизвикателство — отвръща Силия. Бавно отпива от чая си и добавя: — Ще ми покажеш ли своя белег сега, след като видя моя?

Жената каучук се усмихва и оставя чашата си на пода. После се обръща и дръпва надолу деколтето на кимоното си.

На врата й, на мястото между дъжда от татуирани символи, в извивката на един полумесец, личи избледнял белег с размера и формата на пръстен.

— Белегът остава по-дълго, отколкото е продължителността на играта — обяснява Цукико и оправя кимоното около раменете си.

— Белегът ти е от един от пръстените на баща ми — казва Силия, но Цукико нито потвърждава, нито отрича твърдението.

— Как е чаят ти? — пита я тя.

— Защо си тук? — контрира я Силия.

— Наеха ме за жена каучук.

Силия оставя чашата си.

— Не съм в настроение за това, Цукико.

— Ако подбираш въпросите си по-внимателно, може да получиш и по-задоволителни отговори.

— Защо никога не ми каза, че знаеш за предизвикателството? — пита я Силия. — Че ти самата си играла по-рано?

— Споразумях се да не разкривам самоличността си, освен ако не ме попитат директно — отвръща Цукико. — Държа на думата си.

— Защо изобщо дойде тук?

— Бях любопитна. Не е имало предизвикателство от времето, когато аз взех участие в моето. Нямах намерение да оставам.

— А защо го направи?

— Хареса ми мосю Лефевр. Сцената на моето предизвикателство беше по-интимна, а тази тук ми се стори уникална. Рядко се случва да откриеш наистина уникални места. Останах, за да наблюдавам.

— Наблюдавала си нас — казва Силия.

Жената каучук кима.

— Разкажи ми за играта — моли я Силия с надеждата да получи отговор при такова директно запитване сега, когато Цукико изглежда по-благосклонна към въпросите й.

— Тя е повече, отколкото предполагаш — отвръща жената каучук. — Навремето аз самата не разбирах правилата. Не става дума само за онова, което наричаме магия. Вярваш, че добавянето на нова палатка към цирка е ход? Много повече е. Всичко, което правиш, всяко твое движение — ден и нощ — е ход. Носиш шахматната си дъска със себе си, тя не се ограничава само в рамките на брезент и райета. Въпреки че ти и твоят противник не разполагате с лукса да стоите върху любезни квадрати.