Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

— Това е най-обща генерализация, но предполагам, че ще свърши работа.

Силия се обръща към Марковия апартамент, притиска длан към вратата.

— Престани да се държиш така, сякаш обичаш това момче — предупреждава я Хектор. — Ти си над подобни прозаични неща.

— Нямаш нищо против да ме пожертваш заради тази игра — тихо отвръща Силия. — Да ме оставиш да се саморазруша, само за да докажеш някаква гледна точка. Обвърза ме с нея, въпреки че си знаел какъв е залогът, и ме остави да си мисля, че не става дума за нищо повече от просто премерване на умения.

— Не ме гледай така, сякаш не съм човек — казва баща й.

— Мога да виждам през теб — троснато му отговаря Силия. — Това не е особено голямо предизвикателство за въображението ми.

— Нямаше да е по-различно, ако все още бях такъв, какъвто бях в началото на цялата история.

— А какво ще стане с цирка след края на играта?

— Циркът е просто сцена — отвръща той. — Стадион. Празничен колизеум. Можеш да продължиш с него, след като спечелиш, въпреки че без играта той няма да служи на никаква цел.

— Предполагам, че всички, които са свързани с него, също нямат цел, така ли? Съдбите им са просто резултат?

— Всички действия водят до резултат. Това е част от предизвикателството.

— Защо ми казваш всичко това сега, а по-рано не си споменавал и дума по въпроса?

— По-рано не съм мислел, че си в позицията на играча, който ще загуби.

— Искаш да кажеш — на онзи, който ще умре?

— Това е просто техническа подробност. Играта завършва едва когато остане един-единствен играч. Няма друг начин да се стигне до края й. Можеш да зарежеш всичките си заблудени мечти след края на състезанието да продължиш да изпълняваш ролята на уличницата на онзи никой, когото Александър измъкна от лондонската клоака.

— Кой ще остане тогава? — игнорира коментара му Силия. — Ти каза, че предишното предизвикателство е спечелено от ученика на Александър. Какво е станало с него?

Сянката се разтриса от подигравателен смях, преди да отговори на въпроса й:

— Тя се връзва на възли в твоя скъпоценен цирк.

Единствената светлина в тази палатка идва откъм огъня. Пламъците са в искрящо премигващо бяло, също като при големия огън в двора.

Подминавате един гълтач на огън върху издигната раирана платформа. Малки пламъчета танцуват на върха на дълги пръчки, докато той се приготвя да ги погълне нацяло.

На друга платформа стои жена, която държи в ръцете си две дълги вериги. В краищата на всяка от тях пламтят огнени топки. Тя ги върти в кръг, оставяйки блестящи следи по пътя им, движи ги толкова бързо, че те изглеждат като безкрайни огнени нишки, вместо единични пламъци на края на вериги.

Жонгльори подхвърлят с високо завъртане запалени факли във въздуха. От време на време си прехвърлят тези факли един на друг сред дъжд от искри.

На различни нива светят запалени обръчи, през които с лекота се промъкват акробати, сякаш обръчите са от студен метал, а не са обхванати от трепкащи пламъци.

Изпълнителката на следващата платформа държи пламъци в голите си ръце и ги превръща в змии, цветя и всякакви други форми. От падащите в дланите й звезди се ронят искри, птици припламват и изчезват като миниатюрни феникси.

Тя ви се усмихва, докато гледате как белите пламъци в ръката й се превръщат в лодка с едно едва забележимо движение на пръстите й. После в книга. В огнено сърце.

По пътя от Лондон към Мюнхен, 1 ноември, 1901 година

Влакът пухти сред полята и изпуска облаци сив пушек през комина си. Не се отличава по нищо от всеки друг влак. Локомотивът е почти изцяло черен. Вагоните, които тегли, са също толкова монохромни. Онези, които са с прозорци, имат затъмнени стъкла; онези без прозорци са черни като въглен.

Докато пътува, влакът е тих, не се чува звук от сирена. Колелетата му не скрибуцат върху релсите, а се плъзгат плавно и безшумно. Той напредва почти незабелязано по маршрута си, не спира никъде.

Отвън прилича на товарен влак. Напълно безличен. Интериорът му е съвсем друго нещо.

Отвътре е луксозно, позлатено и топло. Повечето вагони за пътници са застлани с плътни пъстри килими, тапицирани са в бургундско червено, виолетово и бежово кадифе, което създава впечатление за залез, макар да се колебае около цветовете на изгрева преди избледняването му в среднощно небе, поръсено със звезди.

Коридорите са обточени със свещници, чиито кристални висулки се спускат надолу и се поклащат в такт с движението на влака. Успокояващо и приспивно.