Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

Докато тя си проправя внимателно път из стаята, Марко остава на прага. Не изпуска от очи поклащането на роклята й, докато Силия наднича в малките палатки и прокарва деликатно пръсти по елементите от часовник и парчетата въжета.

— Това е много стара магия, нали? — пита го тя.

— Единствената магия, която познавам — отвръща Марко. Дръпва едно въже до вратата и през стаята се усеща движение, парчетата метал улавят светлината на огъня, целият модел на цирка заблестява. — Макар да се съмнявам, че е създадена с тази цел.

Силия спира пред палатка, в която се намира клонка от дърво, покрита с восък от свещи. От там преминава към друга, леко бута хартиената й врата, за да открие вътре кръг от миниатюрни столчета. Собствената й сцена. Страниците, от които е направена, са изпъстрени с Шекспирови сонети.

Силия пуска хартиената врата и тя се затваря.

Приключва с колебливата си обиколка из стаята и се присъединява към Марко на прага, като безшумно придърпва вратата зад гърба си.

Още щом прекрачва прага, усещането, че е в цирка избледнява и тя изведнъж започва да възприема с особена острота всичко в съседната стая. Топлината на огъня, борещ се с течението откъм прозорците. Ароматът на Марковата кожа, скрит под миризмата на мастилото и одеколона му.

— Благодаря ти, че ми го показа — казва Силия.

— Да смятам ли, че баща ти не би одобрил?

— Вече не ме е чак толкова грижа какво одобрява баща ми.

Силия заобикаля бюрото и спира пред камината. Очите й попадат върху миниатюрните страници от часовника на полицата, които се прелистват в такт с времето.

До часовника лежи една-единствена карта за игра. Двойка купа. Върху нея няма нищо, което да подсказва, че същата тази карта някога е била прободена с отомански кинжал. Никаква следа от кръв по повърхността й. Но Силия знае, че това е същата карта.

— Мога да говоря с Александър — предлага Марко. — Навярно е видял достатъчно, за да се произнесе по въпроса за победителя, а може пък това да доведе до дисквалификация. Сигурен съм, че в момента е ужасно разочарован от мен, може да обяви теб за победител…

— Престани — прекъсва го Силия, без да се обръща. — Стига. Не искам да говоря за тази проклета игра.

Марко прави опит да протестира, но гласът му засяда в гърлото. Опитва се да каже нещо, но не успява.

Раменете му увисват в беззвучна въздишка.

— Уморих се да държа в едно цяло парчета, които не могат да бъдат задържани — признава Силия, когато той приближава. — Да се опитвам да контролирам онова, което не може да бъде контролирано. Уморих се да отричам сама пред себе си, че искам едно или друго, от страх да не счупя неща, които не ще мога да поправя. Те така или иначе ще се счупят, независимо от онова, което правим.

Тя отпуска глава на гърдите му. Марко я прегръща и нежно погалва шията й с изцапаните си с мастило пръсти. Остават така известно време на фона на пукането на огъня и тиктакането на часовника.

Най-после младата жена вдига глава. Очите им се срещат, докато пръстите му свалят мантото от раменете й и дланите му се спират върху голите й ръце.

Познатата страст, която винаги е свързана с допира до неговата кожа, залива Силия като вълна и тя повече нито може, нито пък иска да й устои.

— Марко! — Пръстите й започват да разкопчават копчетата на жилетката му. — Марко, аз…

Устните му покриват нейните, горещи и жадни, преди да е успяла да довърши. Докато разкопчава копче след копче, той сляпо дърпа връзки и панделки, отказвайки да отдели устни от нейните. Сложната рокля най-сетне пада на купчина около краката й.

Марко обвива неразвързаните връзки на корсета й около китката си и повлича Силия към пода.

Двамата продължават да смъкват слой след слой от себе си, докато накрая вече нищо не ги разделя.

Сграбчен в мълчанието, Марко следва с език извивките на тялото й. Без звук изразява всичко онова, което не може да изкаже на глас.

Открива други начини да й го разкрие, пръстите му оставят бледи следи от мастило по пътя си. Жадно поглъща всеки звук, откъснал се от устните й.

Цялата стая затрептява, когато двамата достигат кулминацията.

И въпреки че вътре има много крехки предмети, нищо не се счупва.

Часовникът продължава да отброява секундите над главите им, обръща страниците, напредва в истории, твърде миниатюрни, за да бъдат прочетени.

Марко не си спомня кога е заспал. В един миг Силия е свита на кълбо в ръцете му, главата й почива върху гърдите му и младата жена лежи, заслушана в ударите на сърцето му. В следващия миг той е сам.