Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

— Точно това правя — уверява я той. — Не ме е грижа дали го разбираш, или не. Оставането ми тук няма да ме направи щастлив. Ти си щастлива, защото си досадна и скучна, и на теб ти е напълно достатъчен скучен и досаден живот. За мен не е. И никога няма да бъде. Затова си тръгвам. Направи ми услуга и се омъжи за някого, който ще се грижи добре за овцете.

Той взема една ябълка от купата и я подхвърля във въздуха, улавя я и я пъха в чантата, преди да махне весело на сестра си за довиждане и нищо повече. Оставя я да стои до масата, като отваря и затваря уста в знак на мълчалив гняв, докато Бейли притваря тихо вратата зад гърба си.

Той се отдалечава от къщата, кипящ от енергия. Почти очаква Каролайн да го последва или веднага да събуди родителите им и да ги предупреди за заминаването му. Но с всяка стъпка, която го отвежда по-далеч от къщата, му става все по-ясно, че наистина напуска и не е останало нищо, което да го спре.

Разстоянието до цирка му изглежда по-дълго в неподвижността на нощта, натам не вървят тълпи посетители, както всяка друга вечер.

Бейли стига до дъба, а звездите все още личат по небето. Чантата е преметната през рамото му. Тръгнал е по-късно, отколкото му се е искало, макар че все още има време до зазоряване.

Но ширналото се под неговото дърво поле е пусто под звездното небе, сякаш на него никога не е имало нещо друго, освен трева, листа и мъгла.

Лондон, 1 ноември, 1901 година

Мъжът в сивия костюм се промъква с лекота между тълпата от циркови посетители. Те се отдръпват от пътя му, без дори да се замислят, разделят се като вода пред него, докато той върви към портите.

Фигурата, блокирала пътя му към края на вътрешния двор, е прозрачна, прилична на мираж на фона на големия огън и леко поклащащите се на вятъра хартиени фенери. Мъжът в сивия костюм спира пред безплътния образ на колегата си, въпреки че лесно би продължил напред.

— Интересна вечер, нали? — пита го Хектор, като предизвиква любопитните погледи на хората наблизо.

Мъжът в сивия костюм помръдва пръстите на едната си ръка едва забележимо — сякаш обръща страница на книга — и погледите се преустановяват, любопитните очи се разфокусират, вниманието им отскача към други гледки.

Тълпата продължава да се движи през портите, без да забелязва двамата джентълмени.

— Не си струва труда — обяснява Хектор. — Половината от тези хора и без това очакват да видят духове на всеки ъгъл.

— Ситуацията се изплъзва от контрол — отвръща мъжът в сивия костюм. — Това място винаги е било твърде изложено на чуждите погледи.

— Точно това прави изживяването забавно. — Хектор махва с ръка към тълпата. Пръстите му преминават през рамото на една жена и тя се обръща изненадано, но когато не вижда нищо, продължава да върви. — Не използва ли достатъчно от техниките си за прикритие, дори след като се сдуши с Чандреш, за да контролираш сцената на действие?

— Нищо не контролирам — отвръща мъжът в сивия костюм. — Установих протокол на секретност, скрит под сянката на мистериозност. Именно по моя препоръка циркът се мести незабелязано от едно място на друго. От това се възползват и двамата играчи.

— Да, държи ги разделени. Ако от самото начало ги беше събрал както трябва, тя отдавна щеше да го е разбила.

— Да не би настоящото ти състояние да те е направило сляп? Голяма глупост стори сам да се хванеш в такъв капан и трябва да си голям наивник, щом не виждаш, че двамата са обсебени един от друг. Ако не бяха държани отделно, това щеше да се случи много по-рано.

— Трябваше да станеш проклет сватовник — отбелязва Хектор, а присвитите му очи се появяват и изчезват на светлината, струяща на вълни. — Достатъчно добре съм подготвил участничката си.

— И въпреки това тя дойде при мен. Лично ме покани тук, тъй като ти… — Той млъква, някаква фигура в тълпата привлича погледа му.

— Мисля, че ти казах да избереш играч, чиято загуба би могъл да понесеш — продължава Хектор, докато наблюдава как събеседникът му гледа след разстроения младеж с цилиндъра, който ги подминава, без да ги забележи, следвайки Чандреш през блъсканицата от посетители. — Винаги се привързваш прекалено много към учениците си. Каква липса на късмет, че толкова малко от тях го разбират.

— А колко от твоите ученици избират сами да прекратят играта? — мъжът в сивия костюм се обръща обратно към него. — Седем? Дъщеря ти осмата ли ще бъде?

— Това няма да се случи отново — възразява Хектор. Всяка дума прозвучава остро и тежко, независимо от безплътната му форма.