Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

Марко въздиша.

— Избрала е тази вечер, защото най-накрая й казах, че обичам теб. Трябваше да го сторя преди години, но вместо това го направих едва сега. Мислех, че го приема добре, но очевидно съм сгрешил. Нямам ни най-малка представа какво правеше Александър там.

— Аз го поканих.

— Защо?

— Исках присъда — обяснява Силия, а очите й отново се наливат със сълзи. — Исках всичко това да свърши, за да мога да бъда с теб. Мислех, че ако дойде да види цирка, ще определи победител. Не знам по какъв друг начин очакват да бъде разрешен този спор. Откъде може да е знаел Чандреш, че Александър ще е там?

— Нямам представа. Дори не знам какво го е прихванало да посещава цирка, при това настоя да не ходя с него. Проследих го, за да го държа под око. Изгубих го от поглед само за няколко минути, когато отидох да говоря с Изобел, и докато отново го настигна…

— И ти ли имаше усещането, че земята се изплъзва изпод краката ти? — пита Силия.

Марко кима.

— Опитах се да предпазя Чандреш от самия него — обяснява той. — Изобщо не предполагах, че може да представлява заплаха за друг.

— Какво е това? — Силия поглежда към книгите върху бюрото. В тях се съдържат безкрайни страници от символи и йероглифи, заобиколени от текстове, взети от други източници, свързани един с друг, изписвани отново и отново. По средата на бюрото стои огромен том, подвързан с кожа. От вътрешната страна на корицата, заобиколена от сложно изписано дърво, едва се различава нещо като изрезка от вестник. Единствената фраза, която Силия успява да различи, е извън съзнанието.

— Ето как работя — обяснява Марко. — Тази книга тук свързва в едно цяло всички в цирка. Да я наречем „пазител“ поради липса на по-добър термин. Хвърлих нейно копие в големия огън точно преди запалването му, но в тази тук съм нанесъл поправки.

Силия прелиства страниците с имената. Спира се на извивките на подписа на Лейни Бърджис — до едно празно място, откъдето е махнат къс хартия със същия размер.

— Трябваше да включа и хер Тийсен — казва Марко. — Никога не съм се сещал за това.

— Ако не беше той, щеше да е някой друг почитател на цирка. Няма как да предпазиш всички. Невъзможно е.

— Съжалявам — повтаря той. — Не познавах хер Тийсен толкова добре, колкото ти, но се възхищавах на него и на работата му.

— Той ми показа цирка по начин, по който по-рано не бях в състояние да го видя — казва Силия. — Разкри ми как изглежда отвън. Години наред си разменяхме писма.

— Аз самият бих ти писал, ако можех да изразя с думи онова, което искам да ти споделя. Цяло море от мастило нямаше да ми стигне.

— Но вместо това ми построи мечти — вдига очи към него Силия. — А аз ти построих палатки, които ти рядко виждаш. Винаги съм имала толкова много от теб покрай себе си, а съм била неспособна да ти дам каквото и да било в замяна, за да можеш да го задържиш за себе си.

— Все още пазя шала ти.

Тя се усмихва нежно, докато затваря книгата. Разлятото мастило се връща обратно в мастилницата, счупените парченца стъкло се залепят около него.

— Мисля, че баща ми би нарекъл това да работиш отвън навътре вместо отвътре навън — отбелязва тя. — Винаги ме е предупреждавал да го избягвам.

— В такъв случай изобщо няма да хареса една друга стая.

— Каква стая? — пита Силия.

Мастилницата изглежда така, сякаш никога не е била счупена.

Марко я повежда към съседната врата. Отваря я, но не прекрачва прага и когато Силия го настига, разбира защо.

Стаята прилича на бивш кабинет или приемна. Не е много голяма. Би могла да бъде определена като уютна, ако не са пластовете хартия и въжета, които висят от всяка видима повърхност.

Въжетата висят от полилея, прехвърлят се над полиците. Оплитат се едно в друго подобно на паяжина, спускаща се на вълни от тавана.

Върху всяка маса, бюро и фотьойл се виждат детайлно изработени модели на палатки. Някои са направени от вестник, други от плат. Части от скици, романи и канцеларски листове, сгънати, отрязани и оформени като цяла армия от раирани палатки, завързани една за друга с още въжета в черно, бяло и червено. Закрепени са към части от часовникови механизми и огледала, към остатъци от разтопени свещи.

В центъра на стаята, върху една кръгла дървена маса, боядисана в черно и гравирана със светли ивици от седеф, стои малък железен мангал. В него радостно гори огън, пламъците му са ярки и бели, и хвърлят дълги сенки из цялото помещение.

Силия пристъпва напред, навеждайки се да избегне висящите въжета от тавана. Обзема я същото усещане, както при влизане в цирка — дори из въздуха се носи същият аромат на карамел, но примесен с нещо по-дълбоко; от хартията и въжетата лъха на нещо тежко и древно.