Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

Докато отпива от чая си, Силия размишлява върху думите й. Опитва се да приеме факта, че всичко случило се с цирка, с Марко, е част от играта.

— Обичаш ли го? — пита я Цукико, докато я наблюдава замислено и сякаш й се усмихва съчувствено. Но пък на Силия винаги й е било трудно да разгадава изражението на жената каучук.

Тя въздъхва. Няма причина да отрича.

— Да.

— Вярваш ли, че и той те обича?

Силия не отговаря. Формулировката на въпроса я притеснява. Само допреди няколко часа е била сигурна. Сега, докато седи в тази пещера от леко напарфюмирана коприна, онова, което й се беше струвало постоянно и неподлежащо на съмнение, започва да й изглежда деликатно като парата, носеща се над чая й. Крехко като илюзия.

— Любовта е променлива и нетрайна — продължава Цукико. — Рядко е стабилна основа, върху която да се вземат решения, в която и да е игра.

Силия затваря очи, за да овладее треперенето на ръцете си.

Отнема й по-дълго време да възвърне самоконтрола си, отколкото би й се искало.

— Изобел си мислеше, че той я обича. Беше сигурна. Именно заради това пристигна тук — да му помага.

— Той ме обича — казва Силия, въпреки че изречени на глас, думите й не звучат така силно, както когато кънтят в главата й.

— Може би — отвръща Цукико. — Той е доста изкусен в манипулациите. Никога ли не си лъгала хората, никога ли не си им казвала онова, което са искали да чуят?

Силия не е сигурна кое е по-лошо. Дали осъзнаването на факта, че за да приключи играта, един от двамата трябва да умре, или възможността тя да не означава нищо за него. Че е само фигура, движеща се по дъската. Чакаща да бъде приклещена и матирана.

— Разликата между опонент и партньор е въпрос на гледна точка — обяснява Цукико. — Правиш стъпка встрани и същият човек може да бъде или едното, или другото, или и двете заедно, или пък нещо съвсем различно. Трудно е да се разбере кое лице е истинското. Освен това имаш да се справяш с твърде много фактори извън твоя противник.

— Не беше ли същото и при теб? — пита я Силия.

— Моята сцена не беше толкова голяма. В нея се включваха по-малко хора, имаше по-малко движение. Без предизвикателството, в нея нямаше какво да се спасява. Мисля, че по-голямата част от сцената в момента е чаена градина. Не съм се връщала на онова място от мига, в който предизвикателството свърши.

— Циркът може да продължи да съществува, когато нашето предизвикателство… приключи — казва Силия.

— Би било хубаво — кимва Цукико. — Достоен паметник за твоя хер Тийсен. Макар че ще е много сложно да стане напълно независим от теб и твоя противник. Ти си поела огромна част от отговорностите за него. Жизненоважна си за неговото функциониране. Ако ей сега забия нож в гърдите ти, този влак ще катастрофира.

Силия оставя чая си, наблюдава как плавното движение на влака изпраща леки вълнички по повърхността на течността. Наум изчислява колко време ще й отнеме да го спре, колко дълго ще успее да поддържа тупкането на сърцето си. Решава, че всичко ще зависи от острието на ножа.

— Вероятно — казва тя.

— Ако трябва да премахна големия огън или неговия пазач, това също ще е проблем, нали?

Силия кимва.

— Имаш много работа, ако очакваш този цирк да оцелее — казва Цукико.

— Да не би да ми предлагаш да ми помогнеш? — пита Силия с надеждата, че жената каучук може да се окаже полезна в разшифроването на Марковата система, тъй като е имала същия учител.

— Не — любезно поклаща глава Цукико. Усмивката й смекчава остротата на думата. — Ако не си способна да се справиш както трябва сама, ще се намеся. Това продължава вече доста дълго, но все пак ще ти отпусна още време.

— Колко? — пита Силия.

Цукико сръбва от чая си.

— Времето е нещо, което не мога да контролирам — отбелязва тя. — Ще видим.

Двете седят, обгърнати в спокойно мълчание, през част от това неподлежащо на контрол време. Копринените завеси се издуват леко от движението на влака, миризмата на джинджифил и сметана обгръща фигурите им.

— Какво се случи с твоя противник? — пита Силия накрая.

Цукико поглежда към чая си и отвръща:

— Противничката ми се превърна в колона от пепел, забита сред едно поле край Киото. Освен ако вятърът и времето не са я разрушили.

Конкорд и Бостън, 31 октомври, 1902 година

Известно време Бейли обикаля в кръг из празното поле, преди да се увери, че циркът наистина си е тръгнал. Не е останало нищо, освен изпотъпкан участък трева, който да подскаже, че само допреди няколко часа на това място е имало нещо.