Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

— Нима го е направил някой извън цирка? Наистина ли? — възкликва Бейли. Никога не се е сещал да пита Попет и Уиджит за това. Винаги е предполагал, че часовникът е рожба на самия цирк.

Елизабет кимва.

— Той беше и писател — добавя Виктор. — Именно така се запознахме с него преди много, много години. Прочетохме негова статия за цирка и му изпратихме писмо, а той ни отговори и така нататък. Това се случи, преди дори да бъдем наречени rêveurs.

— Направи ми часовник, който прилича на „Въртележката“ — замечтано отбелязва Лорена. — Малки същества се премятат през облаци и сребърни уреди. Прекрасен е, ще ми се да можех да го нося навсякъде със себе си. Въпреки че е хубаво да си имам и нещо у дома, което да ми напомня за цирка.

— Чух, че имал таен роман с илюзионистката — подхвърля Елизабет, усмихвайки се над чашата си с вино.

— Клюки и глупости — троснато отвръща Виктор.

— Винаги е звучал много привързан към нея в статиите си — изтъква Лорена, сякаш не изключва вероятността клюката да се окаже вярна.

— Как е възможно човек да не я харесва? — пита Виктор. Лорена се обръща и любопитно го поглежда. — Тя е невероятно талантлива — измърморва той и Бейли забелязва как Елизабет полага огромни усилия да не се засмее.

— И циркът не е същият без този хер Тийсен? — Момчето се чуди дали това има нещо общо с историята, която му разказа Попет.

— Без него за нас, разбира се, е различно — обяснява Лорена. Спира замислено, преди да продължи: — И самият цирк изглежда малко по-различен. Нищо конкретно, само че…

— Само че сякаш е разбалансиран — довършва Виктор. — Като часовник, чийто механизъм не функционира както трябва.

— Кога е умрял? — пита Бейли. Не може да се насили да попита как е станало.

— Всъщност тази вечер ще се навърши точно година от смъртта му — отвръща Виктор.

— О, не бях се сетила — възкликва Лорена.

— Тост за хер Тийсен — предлага Виктор достатъчно високо, за да го чуе цялата маса, и вдига чашата си. Всички чаши се вдигат в отговор и Бейли също се присъединява към тоста.

Историите за хер Тийсен продължават по време на десерта, прекъсвани единствено от въпроси защо тортата е наречена пай, като всъщност е повече от очевидно, че е торта. След като допива кафето си, Виктор се извинява и става, като отказва да се включи в дискусията за тортата.

Когато се връща на масата, в ръцете си държи телеграма.

— Потегляме към Ню Йорк, приятели.

Монреал, август, 1902 година

Илюзионистката се покланя и изчезва пред удивените очи на публиката, а зрителите започват да ръкопляскат, аплодирайки празния въздух. Надигат се от местата си и някои подемат разговор с приятелите си, чудят се на този или на онзи трик, докато се изнизват през вратата, която отново се е появила в стената на раираната палатка.

Докато всички излизат, на един от столовете от вътрешния кръг остава мъж. Очите му, почти скрити в хвърляната от периферията на цилиндъра му сянка, са забити в центъра на кръга, който илюзионистката е заемала само до преди миг. Останалите зрители вече ги няма.

След няколко минути вратата избледнява и се слива със стената на палатката.

Мъжът не трепва. Той хвърля само един кратък поглед към изчезващата врата.

Миг по-късно Силия седи на стол срещу него, все още облечена по същия начин, както по време на представлението — в черна рокля с деликатна бяла дантела.

— Обикновено сядаш отзад — казва тя.

— Исках да виждам по-добре — отвръща Марко.

— Изминал си доста път, за да дойдеш тук.

— Трябваше да си взема отпуск.

Силия забива поглед в дланите си.

— Не очакваше да пропътувам цялото това разстояние, нали? — пита я Марко.

— Не, не очаквах.

— Трудно е да се скрие човек, когато пътува с цял цирк.

— Не съм се крила.

— Напротив. Опитах се да говоря с теб на погребението на хер Тийсен, но ти си тръгна, преди да съм те открил, а после закара цирка от другата страна на океана. Избягваш ме.

— Не е напълно съзнателно — отвръща Силия. — Имах нужда от малко време, за да помисля. Благодаря ти за „Езерото на сълзите“ — добавя.

— Исках да разполагаш с място, където да се чувстваш достатъчно сама, че да можеш да плачеш, когато аз не съм с теб.

Тя затваря очи и не отговаря.

— Открадна книгата ми — казва Марко след кратко мълчание.

— Съжалявам.

— Стига да е на безопасно място, няма никакво значение дали ще я пазя аз, или ти. Можеше да ме попиташ. Можеше да ми кажеш довиждане.