Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

Силия поглежда Марко, повдига ръка, за да го погали по лицето.

— Ще направиш ли нещо за мен? — моли го тя.

— Всичко.

— Не се връщай — пресеква гласът й.

Изчезва, преди Марко да е успял да протестира — така просто и елегантно, както в края на представлението си. Роклята й избледнява и се стопява под дланите му. Само парфюмът й продължава да се носи из пространството, което е заемала само допреди миг.

Марко остава сам в празната палатка, заобиколен от два реда столове и една отворена врата, чакаща го да си тръгне.

Преди да го стори, той изважда карта за игра от джоба си и я поставя на стола на Силия.

Септември, 1902 година

Силия Боуен седи на бюро, заобиколена от купища книжа. Мястото в библиотеката й се е изчерпало преди известно време, но вместо да разшири помещението, тя е предпочела да остави на книгите да го завладеят. Купища от тях служат за маси, други висят, закрепени за тавана наред с огромни златни кафези с бели гълъби.

Един кръгъл кафез, сложен върху маса, съдържа сложно изработен часовник. Той отбелязва не само времето, но и движението на небесните тела, докато равномерно тиктака в следобеда.

Пуснатият на свобода голям черен гарван спи до пълните съчинения на Шекспир.

Различни по форма и големина свещи в сребърни свещници горят по тройки около бюрото в центъра на стаята. Върху самото бюро стои чаша бавно изстиващ чай, шал, който е наполовина разплетен в топка от яркочервена прежда, рамка със снимката на починал майстор на часовници, една-единствена карта за игра и отворена книга, изпълнена със знаци, символи и подписи.

Силия седи с бележник и писалка в ръка, опитва се да разшифрова системата, по която е съставена книгата.

Старае се да мисли по начина, по който си представя, че е мислил Марко, докато я е писал. Вижда го как изпълва всяка страница, как удължава деликатните мастилени клони на дървото, извиващи се през цялата книга.

Отново и отново разчита всеки един от подписите, проверява колко здраво е закрепен всеки кичур коса, внимателно оглежда всеки символ.

Прекарала е толкова много време в повтарянето на този процес, че може да пресъздаде цялата книга по памет, но въпреки това все още не разбира напълно как действа системата.

Гарванът се размърдва и надава грак към сенките.

— Притесняваш, Хугин — казва Силия, без да вдига поглед.

Светлината от свещите улавя само очертанията на баща й, който се носи наоколо. Подчертава гънките на сакото му, яката на ризата му. Проблясва в кухините на тъмните му очи.

— Наистина трябва да си вземеш още един — отвръща той, втренчил поглед в разтревожения гарван. — Един Мунин, който да запълни двойката.

— Предпочитам мисълта пред спомена, папа — отвръща Силия 2.

— Хм — е единственият отговор.

Силия не му обръща внимание, когато баща й се навежда над рамото й и я наблюдава как прелиства изписаните страници.

— Невероятна бъркотия — отбелязва той.

— Език, който ти самият не владееш, не е непременно невероятна бъркотия — отвръща му Силия, докато преписва един ред символи в бележника си.

— Объркана работа са всичките тези обвързвания и заклинания — казва Хектор и прелита към другата страна на бюрото, за да вижда по-добре. — Много наподобява на стила на Александър, прекалено сложен и тайнствен.

— И въпреки това с достатъчно труд всеки би могъл да го разчете. В пълно противоречие с всичките ти лекции относно това — колко специална съм аз.

— Наистина си специална. Ти си над тази… — Хектор махва с прозрачната си ръка над купчината с книги — … тази употреба на помощни средства и сложни теории. Можеш да постигнеш много повече с твоя талант. Да изследваш много повече.

— „Има по небето и земята неща, Хорацио, които нашата нещастна философия не е и сънувала“ — цитира Силия.

— Моля те, само не Шекспир.

— Преследвана съм от духа на баща си, мисля, че това би трябвало да ми позволи да цитирам „Хамлет“ толкова често, колкото си поискам. Навремето ти самият много харесваше Шекспир, Просперо.

— Прекалено си интелигентна, за да се държиш така. Очаквах повече от теб.

— Извинявам се, че не съм оправдала абсурдните ти очаквания, папа. Няма ли друг, с когото да се занимаваш?

— Много малко са хората, с които мога да разговарям в това си състояние. Александър, както винаги, е отчайващо досаден. Чандреш беше доста интересен, но онова момче се е намесвало в паметта му толкова много пъти, че разговорите с него вече не са по-добри от това да си говоря сам със себе си. Макар че може да е хубаво да сменя обстановката.