Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

Силия кима.

— Знам.

Известно време никой от двамата не продумва.

— Опитвам се да направя цирка независим — казва накрая тя. — Да го освободя от предизвикателството, от нас. От мен. Трябваше да изуча системата ти, за да постигна успех. Не мога да позволя едно важно за толкова много хора място просто да изчезне като дим. Място, което им дава едновременно чудеса, спокойствие и мистерии, които не могат да бъдат намерени никъде другаде. Ако ти имаше всичко това, нямаше ли да искаш да го запазиш?

— Имам го винаги, когато съм с теб. Нека ти помогна.

— Нямам нужда от помощта ти.

— Не можеш да се справиш сама.

— Разполагам с Итън Барис и Лейни Бърджис — казва Силия. — Съгласиха се да поемат управлението за основната операция. С малко повече тренировки, Попет и Уиджит ще са в състояние да се справят с аспектите на манипулацията, които не са по силите на Итън и Лейни. Аз… аз нямам нужда от теб.

Не може да го погледне в очите.

— Нямаш ми доверие — казва Марко.

— Изобел ти имаше доверие — отвръща Силия, забила поглед в земята. — Както и Чандреш. Как да ти повярвам, че си искрен с мен, след като си лъгал тях? Нали аз съм онази, която имаш най-силна причина да мамиш?

— Нито веднъж не съм казал на Изобел, че я обичам. Бях млад и отчайващо самотен, и не биваше да я оставям да си мисли, че чувствата ми към нея са по-силни, отколкото бяха в действителност. Но онова, което изпитвах към нея, не може да се сравнява с това, което изпитвам към теб. Това не е тактика, с която да те заблудя; за толкова жесток ли ме смяташ?

Силия се надига от стола си.

— Лека нощ, господин Алистър.

— Силия, почакай — извиква Марко и става, но не се приближава към нея. — Разбиваш ми сърцето. Веднъж ми каза, че ти напомням за баща ти. Че не искаш никога да страдаш така, както е страдала майка ти по него, но сега правиш същото с мен. Не спираш да ме напускаш. Оставяш ме да копнея за теб отново и отново, когато съм готов на всичко, за да останеш. И това ме убива.

— То трябва да убие един от двама ни — тихо казва Силия.

— Какво?

— Онзи, който оцелее, ще е победителят — отвръща тя. — Победителят живее, победеният умира. Така свършва играта.

— Това… — Марко млъква и поклаща глава. — Това не може да е целта на предизвикателството.

— Но е. Тест за издръжливост, не за умения. Опитвам се да направя цирка самостоятелен, преди…

Не може да произнесе думите, все още не смее да погледне към него.

— Възнамеряваш да направиш онова, което е направил баща ти. Да напуснеш кораба.

— Не точно. Предполагам, че винаги съм била по-скоро дъщеря на майка си.

— Не — казва Марко. — Не може да го мислиш наистина.

— Това е единственият начин да се спре играта.

— Тогава ще продължим да я играем.

— Не мога — признава Силия. — Не издържам повече. С всяка изминала вечер става по-трудно. И аз… трябва да те оставя да спечелиш.

— Не искам да спечеля — казва Марко. — Искам теб. Честна дума, Силия. Не разбираш ли?

Тя не отговаря, но по бузите й потичат сълзи. Не ги изтрива.

— Как може да си помислиш, че не те обичам? Силия, ти си всичко за мен. Не знам кой се опитва да те убеди в противното, но трябва да ми повярваш. Моля те.

Тя само го поглежда с плувналите си в сълзи очи, за първи път удържа погледа му, без да трепне.

— Тук разбрах, че те обичам — добавя Марко.

Двамата стоят от двете срещуположни страни на малка кръгла стая, боядисана в тъмносиньо и обсипана със звезди, на перваз, обрамчващ басейн от възглавници с цветовете на скъпоценни камъни. Над главите им блести полилей.

— Бях омагьосан от първия миг, в който те видях — признава Марко, — но тук за първи път го осъзнах.

Стаята около тях отново се променя, превръща се в празна бална зала. През прозорците се процежда лунна светлина.

— Аз пък го разбрах тук — казва Силия, а шепотът й тихо отеква из стаята.

Марко прави стъпка напред, за да скъси разстоянието помежду им, да изтрие сълзите й с целувка, преди устните му да покрият нейните.

Докато я целува, големият огън светва по-ярко. Акробатите улавят светлината перфектно, докато се премятат из въздуха. Целият цирк блести, заслепява посетителите.

И тогава, когато Силия с неохота се дръпва назад, идеалната химия се нарушава.

— Съжалявам.

— Моля те — прошепва Марко. Отказва да я пусне да си върви, пръстите му стискат здраво дантелата на роклята й. — Моля те, не ме оставяй.

— Прекалено късно е. Било е прекалено късно още по времето, когато дойдох в Лондон, за да превърна тетрадката ти в гълъб; в онзи момент вече прекалено много хора са били въвлечени. Каквото и да направи всеки от нас, то има ефект върху всички в цирка, върху всеки зрител, преминаващ през портите му. Стотици, ако не и хиляди хора. Всичките — мухи, впримчени в една паяжина, изплетена по времето, когато съм била на шест години. А сега едва се осмелявам да се движа, от страх да не загубя някого другиго.