Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

От кошницата изпълзяват две бели кобри, вплитат се една в друга в перфектен синхрон с музиката. В един момент изглеждат като едно цяло, после отново се разделят, плъзват надолу по стените на кошницата, стигат до земята и приближават към стъпалата ви.

Змиите се движат заедно напред-назад, движенията им напомнят на танц от бална зала. Елегантен и грациозен.

Музиката усилва темпото си и сега се забелязва нещо по-остро в движението на змиите. Валсът преминава в битка. Змиите се увиват една в друга и вие виждате как нападат.

Едната тихо изсъсква, другата й отвръща по същия начин. Продължават да се вият, докато музиката и ароматът се издигат нагоре към звездното небе.

Не разбирате коя от змиите е нападнала първа. В края на краищата, те са еднакви. Докато отстъпват, съскат и скачат една към друга, вниманието ви е привлечено от факта, че двете вече не са снежнобели, а черни като абанос.

По пътя от Бостън към Ню Йорк, 31 октомври, 1902 година

Повечето пътници във влака са се настанили във вагоните и купетата си, за да четат, спят или изберат друг начин за прекарване на остатъка от пътуването. Коридорите, които при потеглянето са пълни с хора, сега са почти празни. Попет и Уиджит минават от вагон във вагон, тихи като котки.

До вратата на всяко купе виси табелка с написано на ръка име. Спират пред онази, на която се чете „С. Боуен“ и Уиджит вдига ръка, за да почука тихичко по матираното стъкло.

— Влез — извиква глас отвътре и Попет плъзва вратата настрани.

— Прекъсваме ли нещо? — пита тя.

— Не — отвръща Силия. — Влизайте. — Тя затваря изпълнената със символи книга, която чете, и я поставя на масата. Цялото купе има вид на библиотека, в която е станала експлозия — купища книги и хартии се виждат навсякъде сред покритите с кадифе пейки и масите от полирано дърво. Светлината танцува из стаята в такт с поклащането на влака, отскача от кристалните полилеи.

Уиджит затваря вратата зад гърба си и пуска резето.

— Искате ли чай? — пита ги Силия.

— Не, благодарим — отвръща Попет. Тя нервно поглежда към Уиджит, който само кима.

Силия не сваля очи от двамата — Попет хапе устни и отказва да срещне погледа й, Уиджит се обляга на вратата.

— Изплюйте камъчето.

— Ние… — започва Попет. — Имаме проблем.

— Какъв проблем? — пита Силия и премества един куп книги, за да им освободи място на виолетовите пейки, но близнаците остават там, където са.

— Мисля, че нещо, което трябваше да се случи, не се случи — въздъхва момичето.

— И какво може да е то?

— Приятелят ни Бейли трябваше да дойде с нас.

— А, да, Уиджит спомена нещо по въпроса. Да приема ли, че не го е направил?

— Да — отвръща Попет. — Чакахме го, но той не дойде. Само че не знам дали защото не е искал, или защото потеглихме рано.

— Разбирам — казва Силия. — На мен ми се струва, че подобно решение е много важно — дали да избягаш, или не, за да се присъединиш към цирка. Може би не е разполагал с достатъчно време, за да го обмисли както трябва?

— Но той трябваше да дойде — настоява Попет. — Знам, че трябваше.

— Да не би да си имала някакво видение? — пита я Силия.

— Нещо такова.

— Как така „нещо такова“?

— Не беше толкова ясно както друг път. Вече не виждам нещата така добре, както по-рано. Виждам само отделни елементи, които нямат смисъл. Тук нищо няма смисъл от година насам и ти добре го знаеш.

— Мисля, че преувеличаваш, но разбирам защо ти изглежда по този начин.

— Не преувеличавам — повишава глас Попет.

Полилеите започват да трептят и Силия затваря очи, поема дълбоко въздух и ги изчаква да се върнат към лекото си клатушкане, преди да заговори:

— Попет, тук няма друг човек, който да е по-разстроен от мен от случващото се през последната година. И преди съм ви казвала, че вината не е у вас и че не беше възможно да се направи каквото и да било, за да се предотврати това. Нито от вас, нито от мен, от никого. Разбираш ли?

— Да — отвръща Попет. — Но каква полза от способността ми да виждам в бъдещето, когато не мога да направя нищо, за да го спра?

— Не можеш да спираш събитията — обяснява й Силия. — Можеш само да си подготвена за тях, когато се случат.

— Ти можеш да ги спреш. — Попет оглежда множеството книги.

Силия подпира брадичката й с пръст и извръща главата й така, че да я погледне в очите.

— Само шепа хора в този цирк знаят ключовата ми роля за съществуването му — казва тя. — И въпреки че вие двамата сте сред тях и сте изключително умни, пак не разбирате целия спектър на случващото се тук, а ако разбирахте, нямаше да ви хареса особено. Сега ми кажи какво си видяла.