Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

Попет затваря очи, опитва се да се концентрира.

— Не знам. Беше много светло, всичко гореше и Бейли беше там.

— Ще трябва да ми кажеш повече — подтиква я Силия.

— Не мога. Не съм виждала ясно от…

— И това най-вероятно се дължи на факта, че след въпросната случка ти самата не искаш да виждаш. Не мога да кажа, че те обвинявам. Но ако очакваш да направя нещо, за да предотвратя каквото и да било, ще ми е нужна повече информация.

Силия откача дългата сребърна верижка, която виси около шията й, и поглежда висящото на нея часовниче, преди да го задържи пред очите на момичето.

— Моля те, Попет. Не са ти нужни звезди, за да го направиш. Просто се фокусирай. Дори да не искаш.

Момичето смръщва чело, после насочва вниманието си към люлеещото се на топлата светлина сребърно часовниче.

Очите й се присвиват, фокусират се върху отражението по извивката му, после омекват, насочват се към нещо отвъд часовника, отвъд влака.

Тя се залюлява и пада назад, клепачите й се затварят с потрепване. Уиджит скача, за да хване сестра си, преди да се е ударила в пода.

Силия му помага да я пренесе на една от тапицираните с кадифе пейки до масата. Изрисуваната с цветя порцеланова чаша на близката полица сама се пълни с чай.

Попет примигва, поглежда нагоре към полилеите, сякаш ги вижда за първи път, после извръща очи към Силия, за да поеме чая.

— Заболя ме — казва тя.

— Съжалявам, скъпа — извинява се Силия. — Мисля, че способностите ти да виждаш в бъдещето стават по-силни, което означава, че ще ти е все по-трудно с опитите да ги потискаш.

Попет кимва, потърква слепоочията си.

— Разкажи ми всичко, което видя — подканя я Силия. — Всичко. Не ме е грижа дали в него има смисъл, или не. Опитай се да го опишеш.

Попет се заглежда в чая си, преди да започне:

— Има огън. Започва с големия огън, но е… по-голям и нищо не го ограничава. Сякаш целият вътрешен двор е в пламъци, ужасно шумно и горещо е и… — Попет млъква, затваря очи, опитва се да се концентрира върху образите в главата си. Отново отваря очи и поглежда към Силия. — Ти си там. С друг. И мисля, че вали. И тогава ти вече не си там, но в същото време си — не мога да го обясня. И Бейли е там, не по време на пожара, а след това, струва ми се.

— Как изглежда този някой друг? — пита Силия.

— Мъж. Висок. В костюм. Мисля, че има цилиндър на главата. Трудно ми е да кажа.

Силия покрива лице с длани, преди да заговори:

— Ако това е същият човек, за когото си мисля, със сигурност знам, че в момента се намира в Лондон, затова може би онова, което предстои да се случи, не е толкова непосредствено близко, колкото ти се струва.

— Но то е, сигурна съм! — възразява Попет.

— Точността никога не ти е била силна страна. Самата ти каза, че този твой приятел присъства на инцидента, а първото нещо, от което се оплака, бе, че той не е тук. Това може да не се случи още седмици, месеци, че дори и години, Пет.

— Но ние трябва да направим нещо — настоява Попет и шумно оставя чашата на масата. Чаят замръзва във въздуха, преди да се е разлял върху една отворена книга, сякаш заобиколен от невидима стена. — Да сме подготвени, както самата ти каза.

— Ще направя всичко по силите си, за да предотвратя изчезването на цирка като кълбо дим. Ще го защитя от пожар възможно най-добре. Това достатъчно ли ти е?

След момент Попет кимва.

— Добре — казва Силия. — След няколко часа ще слезем от влака, по-късно можем да обсъдим въпроса по-подробно.

— Чакай — намесва се Уиджит. Досега е седял в дъното на една от кадифените седалки, без да взема участие в разговора. Сега се обръща към Силия: — Имам един въпрос, преди да ни отпратиш.

— Какъв е той?

— Каза, че не схващаме цялата сложност на случващото се тук.

— Вероятно не съм се изразила по най-подходящия начин.

— Става дума за игра, нали? — пита момчето.

Силия го поглежда, устните й се разтеглят в бавна тъжна усмивка.

— Отне ти шестнайсет години, за да се сетиш — казва тя. — Очаквах повече от теб, Уидж.

— Предполагах от известно време. Не е лесно да разбера нещата, които ти не искаш да ми позволиш да узная, но напоследък събирах доказателствата парче по парче. Не беше толкова предпазлива, както обикновено.

— Игра ли? — Попет поглежда от брат си към Силия и обратно.

— Като шах — обяснява Уиджит. — Циркът е дъската.

— Не точно — прекъсва го Силия. — Не е с такива ясни правила като при шаха.

— Всички ние играем някаква игра? — пита Попет.

— Не ние — поправя я Уиджит. — Тя и някой друг. Останалите сме само — какво? — допълнителни фигури?