Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

— Не е така.

— Тогава как е?

В отговор Силия само го поглежда право в очите, без да трепва.

Уиджит мълчаливо отвръща на погледа й, докато сестра му ги наблюдава любопитно. Най-после той примигва, по лицето му е изписана изненада. Свежда очи към върховете на обувките си.

Силия въздъхва и се обръща към двамата.

— Ако не съм била напълно откровена с вас, то е само защото знам много неща, които вие не искате да узнаете. Ще ви помоля да ми повярвате, когато ви казвам, че се опитвам да оправя нещата. Балансът е изключително деликатен, а замесените фактори са много. Най-доброто, което можем да сторим в момента, е да приемаме нещата такива, каквито са, и да не се притесняваме за онова, което се е случило или предстои да се случи. Съгласни ли сте?

Уиджит кимва и Попет следва неохотно примера му.

— Благодаря ви — казва Силия. — А сега си вървете, моля ви, и се опитайте да си починете.

Попет я прегръща, преди да се плъзне през вратата и да се озове в коридора. Уиджит се бави.

— Извинявай — казва той.

— Няма за какво — успокоява го Силия.

— Въпреки това се извинявам.

Целува я по бузата, преди да си тръгне, и не дочаква отговора й.

— За какво беше всичко това? — пита го Попет, когато брат й се озовава до нея в коридора.

— Тя ми позволи да проникна в съзнанието й — казва Уиджит. — Да я разчета. Цялата. Никога по-рано не го е правила. — Отказва да сподели повече, докато двамата тихо вървят по дължината на влака.

— Какво мислиш, че трябва да предприемем? — пита го Попет, когато вече са стигнали до своя вагон и едно котенце с цвят на мармалад е заело мястото си в скута й.

— Мисля, че трябва да чакаме — отвръща Уиджит. — Според мен това е единственото, което можем да направим засега.

Останала сама в пълната с книги стая, Силия започва да разкъсва кърпичката си. Пуска парчетата коприна и дантела едно по едно в празна чаена чаша и после ги запалва. Повтаря действието отново и отново, а платът гори, без да се превръща на въглен, остава яркобял сред огнения пламък.

По пътя от Бостън към Ню Йорк, 1 ноември, 1902 година

Сутринта е студена и избелялото сиво палто на Бейли не изглежда особено елегантно в комплект с новия му графитен костюм. Момчето не е напълно сигурно, че двата нюанса си подхождат, но улиците и гарата са прекалено оживени, за да има време да се тревожи за външния си вид.

И други rêveurs пътуват към Ню Йорк, но си купуват билети за по-късен влак, така че следват множество сбогувания, както и объркването на дузина багажи, преди да успеят да се качат.

Пътуването е бавно. Бейли седи и гледа променящия се пейзаж през прозореца, като разсеяно си гризе ноктите.

Виктор се премества до него. В ръката си държи червена книга с кожена подвързия.

— Помислих си, че може да искаш да почетеш, за да си убиеш времето — казва той и подава книгата на Бейли.

Момчето разгръща корицата и прехвърля страниците. С изненада установява, че в нея се съдържа колекция от прецизно събирани изрезки. По-голямата част от черните страници са пълни със статии от вестници, но има и писани на ръка писма. Датите варират в рамките на изминалото десетилетие и последните са от преди година-две.

— Не всичко е на английски — обяснява Виктор, — но поне ще можеш да прочетеш повечето от статиите.

— Благодаря — казва Бейли.

Виктор кима и се връща на седалката си отсреща.

Докато влакът напредва с пухтене, Бейли напълно забравя за гледките. Чете и препрочита думите на хер Фридрих Тийсен, намира ги едновременно за познати и обаятелни.

— Никога не съм те виждала да проявяваш такъв внезапен интерес към нов rêveur — достига до слуха му гласът на Лорена, която разговаря с брат си. — Особено пък до такава степен, че да споделяш книгите си с него.

— Напомня ми за Фридрих — е единственият отговор на Виктор.

Почти са пристигнали в Ню Йорк, когато Елизабет се настанява на празното място срещу Бейли. Момчето си отбелязва мястото по средата на статията, която в момента чете и в която играта на светлините и сенките в една от палатките се сравнява с индонезийски куклен театър, после оставя книгата настрана.

— Водим странен начин на живот, преследвайки мечтите си от място на място — тихо казва Елизабет, вперила поглед през прозореца. — Никога не съм срещала толкова млад rêveur, който очевидно изпитва същите силни чувства към цирка като онези от нас, които го следват от години. Искам да вземеш това.