Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

Подава му червен вълнен шал, онзи, който е плела от запознанството им насам. По-дълъг е, отколкото Бейли е предполагал, докато я е гледал как го плете. В двата края е с интересни мотиви от навързани конци.

— Не мога да го приема — отвръща той. Отчасти е трогнат от оказаната му чест, отчасти му се иска хората да спрат да му подаряват разни неща.

— Глупости — възразява Елизабет. — Непрекъснато плета, не ми липсва прежда. Този го започнах ей така, без да имам предвид конкретен rêveur — очевидно е, че е предназначен за теб.

— Благодаря — казва Бейли и увива шала около шията си въпреки топлината във влака.

— Няма защо — отвръща Елизабет. — Скоро ще пристигнем и тогава ще трябва само да изчакаме слънцето да залезе.

Тя го оставя на мястото му до прозореца. Бейли гледа към сивото небе със смесица от спокойствие, вълнение и нервност, които не може да обедини в едно.

Щом пристигат в Ню Йорк, веднага го поразява фактът, че всичко изглежда много странно. Макар градът да не е много по-различен от Бостън, Бостън му се беше сторил някак познат. Сега, без успокоителното клатушкане на влака, осъзнава колко далеч от дома си се намира.

Виктор и Лорена изглеждат също толкова объркани, но Елизабет е в свои води. Тя ги превежда през кръстовища и ги качва в трамваи, а Бейли започва да се чувства като някоя от своите овце. Не им отнема много дълго време да стигнат до крайната точка на пътуването си — едно място извън града, където трябва да се срещнат с местен rêveur на име Огъст — същият, чиято стая беше наследил Бейли в Бостън. Огъст ги кани любезно в дома си, докато си намерят стаи другаде.

Новият познат на Бейли е приятен едър човек и първото впечатление на момчето от него е, че прилича на къщата си — ниска и широка сграда с веранда отпред, топла и приветлива. Огъст вдига Елизабет от земята за добре дошла и когато му представят Бейли, се здрависва с него така ентусиазирано, че пръстите на момчето го заболяват.

— Имам добра новина и лоша новина — казва Огъст, докато им помага да вдигнат багажа си на верандата. — Коя да ви съобщя по-напред?

— Добрата — казва Елизабет, преди Бейли да е имал време да реши кое е за предпочитане. — Достатъчно дълго сме пътували, за да ни посрещнат веднага с лоши новини.

— Добрата новина е — започва Огъст, — че се оказах прав в предвижданията си за точното място, където ще се установи циркът — той действително е на по-малко от миля от тук. Ако се наведете хубавичко напред от края на верандата, ще видите палатките. — Той посочва към левия край на верандата.

Бейли се втурва натам, а Лорена го следва по петите. Върховете на раираните палатки се забелязват през дърветата — ярък пунш от бяло на фона на сивото небе и кафявите дървета.

— Прекрасно! — възкликва Елизабет и се смее, докато гледа как Бейли и Лорена се надвесват над перилата. — А каква е лошата новина?

— Не съм сигурен, че всъщност е лоша — отвръща Огъст, сякаш се затруднява да обясни. — Може би е по-скоро разочароваща. Отнася се за цирка.

Бейли слиза от верандата и се връща към разговарящата групичка. Цялото вълнение, което е изпитвал допреди малко, започва да пресъхва.

— Разочароваща ли? — пита Виктор.

— Ами, времето не е идеално, както съм сигурен, че сте забелязали. — Огъст махва с ръка към тежките сиви облаци. — Снощи имаше доста силна буря. Циркът беше затворен, разбира се, което само по себе си е странно, тъй като, откакто си го спомням, никога не е опъвал шатрите си само за да затвори още през първата си нощ заради бурно време. Около полунощ се чу някакъв — не знам как да го нарека — шум. Звук като от срутване, който направо разтресе къщата ми. Помислих си, че може би е паднал гръм. Над цирка се издигна огромно кълбо дим, а един съсед се кълне, че е забелязал проблясването на силна светлина, от която станало ясно като ден. Сутринта се разходих до там и не забелязах нещо да липсва, макар че табелката, с която ни уведомяват, че е затворено, все още си виси.

— Колко странно — отбелязва Лорена.

Без да каже нито дума, Бейли прескача перилата на верандата и хуква сред дърветата. С всички сили тича към раираните палатки. Червеният шал се влачи зад него.

Лондон, 31 октомври, 1902 година

Късно е и тротоарът е тъмен, въпреки че уличните лампи осветяват редицата от сиви каменни сгради. Изобел стои до скритите в сянка стълби на една къща, която е наричала свой дом в продължение на около година — има чувството, че е било преди цяла вечност. Чака отвън завръщането на Марко, загърнала раменете си с бледосин шал, подобен на петно от ясно небе на фона на нощта.