Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

Когато завива зад един ъгъл, отвеждащ към отвореното пространство на двора с огъня, повече се изненадва от факта, че огънят не гори, отколкото от това, че там всъщност някой наистина го чака.

Ала фигурата, застанала до котела от ковано желязо, не е на Попет. Жената е прекалено ниска, а косата й — твърде черна. Когато се обръща, между устните й проблясва дълго сребърно цигаре. Димът се извива около главата й като змия.

Отнема му няколко секунди, за да разпознае жената каучук — виждал я е единствено огъната в невъзможни форми върху платформата.

— Ти си Бейли, нали? — пита го тя.

— Да — отвръща той. Чуди се абсолютно всички от цирка ли знаят за него.

— Закъсня — казва му жената каучук.

— За какво? — объркано пита той.

— Съмнявам се, че ще е в състояние да удържи още дълго време.

— Кой? — пита Бейли, макар да му хрумва, че жената каучук може би има предвид самия цирк.

— Разбира се — продължава тя, — ако беше пристигнал по-рано, всичко може би щеше да се случи по различен начин. Мигът е много чувствително нещо.

— Къде е Попет?

— В момента госпожица Пенелъпи е неразположена.

— Как е възможно да не знае, че съм тук?

— Може би много добре го знае, но това не променя факта, че тя е — както вече споменах — неразположена в момента.

— Коя сте вие? — пита Бейли. Рамото му пулсира и той не може да определи точно кога всичко е престанало да има някакъв смисъл.

— Можеш да ме наричаш Цукико — казва жената каучук и дръпва силно от цигарето си.

Чудовищният котел от ковано желязо седи празен и неподвижен зад гърба й. Земята около него, която обикновено е на бели и черни спирали, сега е черна, сякаш погълната от празно пространство.

— Мислех, че огънят никога не угасва — казва Бейли, като приближава към котела.

— Никога не е угасвал преди.

Бейли стига до ръба на все още горещите извивки на котела и се повдига на пръсти, за да надникне вътре. Той е почти изцяло пълен с дъждовна вода, тъмната й повърхност е разчупена от леки вълнички. Земята е черна и разкаляна, и когато Бейли отстъпва назад, без да иска, ритва един черен цилиндър.

— Какво се е случило? — пита момчето.

— Малко е трудно за обяснение — отвръща Цукико. — Дълга и объркана история.

— И вие няма да ми я разкажете, нали?

Жената леко накланя глава встрани и Бейли вижда следите от играеща усмивка около устните й.

— Не, няма.

— Страхотно — измърморва Бейли на себе си.

— Виждам, че си взел знамето — продължава Цукико, като посочва червения шал с цигарето си. Бейли не знае как точно да отговори на тази забележка, но жената каучук продължава, без да го изчаква да каже каквото и да било. — Предполагам, че можеш да го наречеш експлозия.

— Големият огън е избухнал? Как?

— Помниш ли, че споменах колко е трудно за обяснение? Това не се е променило.

— Защо не са изгорели палатките? — Бейли се оглежда наоколо и вижда безкрайните райета около себе си. Някои от по-близките палатки са опръскани с кал, но никоя не е горяла, независимо от овъглената земя около тях.

— Това е дело на госпожица Боуен — обяснява Цукико. — Предполагам, че без предприетите от нея предпазни мерки, пораженията щяха да са много по-големи.

— Коя е госпожица Боуен?

— Много въпроси задаваш.

— Но вие не отговаряте на голяма част от тях.

При тези негови думи усмивката й се появява напълно, извива се по начин, който се струва притеснително приятелски на Бейли.

— Аз съм само пратеник — обяснява Цукико. — Тук съм, за да те придружа до една среща за дискусия по тези въпроси. Предполагам, че е така, защото в момента съм единственият жив човек, който има някаква представа какво се е случило и защо си тук. По-добре да запазиш въпросите си за някой друг.

— И кой ще е този някой друг? — пита Бейли.

— Ще видиш — отвръща Цукико. — Насам.

Тя му махва да тръгне напред, да заобиколи огъня и да стигне до другата страна на двора. Двамата вървят за кратко по една странична пътека. По лъскавите допреди малко обувки на Бейли са полепнали слоеве кал.

— Пристигнахме. — Цукико спира пред входа на една палатка и Бейли приближава, за да прочете надписа на табелата. В мига, в който хвърля поглед към думите върху нея, му става ясно къде се намира.

Страшни зверове и странни създания!

Чудеса от хартия и мъгла!

— Ще влезете ли с мен? — обръща се той към жената каучук.

— Не. Аз съм само пратеник, помниш ли? Ще съм в двора, ако имаш нужда от мен.

При тези думи тя му кимва любезно и тръгва обратно натам, откъдето двамата са дошли. Докато я гледа как се отдалечава, Бейли забелязва, че калта не полепва по нейните ботуши.