Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

Цукико кимва.

— Уморих се да пиша разни неща в книгите и вместо това започнах да ги запечатвам върху тялото си — признава тя, като му показва изцапаните си с мастило пръсти. — Изненадана съм, че се е съгласил това предизвикателство да се разиграва на такава огромна отворена сцена. Винаги е предпочитал уединението. Подозирам, че не е доволен от развитието на нещата.

Докато я слуша, Марко забелязва, че жената каучук е напълно суха. Всяка капка дъжд, която пада върху нея, се изпарява незабавно.

— Ти си спечелила последната игра — отбелязва той.

— Оцелях след последната игра — поправя го Цукико.

— Кога? — пита Марко, докато двамата вървят към големия огън.

— Краят й настъпи преди осемдесет и три години, шест месеца и двайсет и един дни. Беше ден, в който черешовите дръвчета цъфтяха.

Цукико дръпва жадно от цигарата си, преди да продължи.

— Нашите учители не разбират какво е усещането. Да си обвързан с някого по такъв начин. Те са твърде стари, загубили са изцяло връзка с емоциите си. Вече не си спомнят какво е да живееш и да дишаш на този свят. Смятат, че е проста работа да изправят, които и да е двама души един срещу друг. Но това никога не е просто. Другият човек започва да влияе на начина, по който дефинираш живота си и самия себе си. Става ти необходим като въздуха. После очакват победителят да продължи без този важен фактор. Все едно да разделиш близнаците Мъри и да очакваш да си останат същите. Наистина, ще бъдат цялостни личности, но в същото време — незавършени. Обичаш я, нали?

— Повече от всичко на света — признава Марко.

Цукико кима замислено.

— Името на моята противничка беше Хината. Кожата й ухаеше на сметана и джинджифил. Аз също я обичах повече от всичко на света. В онзи ден с разцъфнали черешови дръвчета тя се самозапали. Стъкна една клада и прекрачи в огъня така, сякаш влиза във вода.

— Съжалявам — тихо казва Марко.

— Благодаря — отвръща Цукико, а лъчезарната й усмивка леко помръква. — Именно това се кани да направи госпожица Боуен за теб. Ще те остави да победиш.

— Знам.

— Не пожелавам никому подобна болка. Да бъде победител. На Хината това тук много щеше да й хареса. — Цукико махва към огъня, а очите й наблюдават танца на пламъците сред усилващия се дъжд. — Обичаше огъня. Моят елемент винаги е бил водата. Преди.

Тя протяга ръка напред и гледа как дъждовните капки отказват да достигнат до кожата й.

— Знаеш ли историята за магьосника в дървото? — пита Цукико.

— Историята за Мерлин ли? Знам няколко версии.

— Има много — кимва Цукико. — Старите истории се разказват и преразказват, и се променят. Всеки следващ разказвач оставя своя отпечатък върху тях. Каквато и истина да е имало първоначално в историята, тя се размива сред предразсъдъци и преувеличения. Причините отстъпват по значение на формата.

Дъждът продължава да се усилва, пада тежко, докато Цукико говори.

— Понякога е пещера, но аз обичам версията с дървото. Може би дървото е по-романтично.

Тя изважда тлеещата цигара от цигарето си, стисва я между грациозните си пръсти.

— Докато има дървета, които биха могли да бъдат използвани за тази цел — добавя тя, — смятам, че този вариант ще е по-добрият.

Марко насочва вниманието си към огъня. Той така озарява падащия върху него дъжд, че капчиците блещукат като снежинки.

Всички версии на историята за Мерлин, които са му известни, включват момента със затварянето на магьосника. В дърво, в пещера, в скала.

Винаги като наказание, последствие от глупава любов.

Марко поглежда обратно към Цукико.

— Разбираш какво искам да ти кажа — изпреварва го тя.

Марко кимва.

— Знаех, че ще разбереш. — Светлината от белите пламъци прави усмивката й в дъжда още по-лъчезарна.

— Какво правиш, Цукико? — чува се глас зад гърба й.

Когато жената каучук се обръща, Марко вижда Силия, застанала в края на двора. Роклята й с цвят на луна е прогизнала от дъжда и сега изглежда скучно сива. Вятърът духа нагоре кръстосаните черни, бели и графитни панделки, оплита ги в косата й.

— Връщай се на партито, скъпа — отвръща Цукико и бута сребърното цигаре в джоба си. — Няма да искаш да присъстваш на това.

— На кое? — пита Силия, без да откъсва поглед от Марко.

Когато заговаря, Цукико се обръща и към двамата:

— Години наред бях заобиколена от любовните писма, които вие двамата си разменяхте под формата на палатки. Това ми напомни какво беше да съм заедно с нея. Едновременно прекрасно и ужасяващо. Още не съм готова да се откажа от това чувство, но вие двамата го оставяте да избледнее.