Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

Трябва да се възстанови балансът между толкова много неща, да се опита отново да открие краищата.

Толкова просто ще е да се откаже.

Толкова по-лесно ще е, ако се откаже.

Толкова по-безболезнено.

Бори се срещу изкушението, срещу болката и хаоса. Бори се за контрол над себе си и над всичко, което я заобикаля.

Избира си място, върху което да се концентрира — най-познатото й място, за което се сеща.

И бавно, агонизиращо бавно, успешно се материализира.

Озовава се в собствената си палатка, в центъра на кръга от празни столове.

Усеща се по-лека. Разтворена. Леко замаяна.

Но тя не е ехо от предишната Силия. Отново е едно дишащо цяло. Чувства ударите на сърцето си — бързи, но равномерни. Дори роклята си усеща същата като преди — с диплещи се около краката й поли, изсъхнала от дъжда.

Завърта се в кръг и роклята й се развява около нея.

Докато се осъзнава, все още удивена от успеха си, замайването й започва да отслабва.

Тогава забелязва, че всичко в палатката е прозрачно. Столовете, светлините, висящи над главата й, дори райетата по стените й изглеждат нематериални.

И е сама.

За Марко моментът на експлозията продължава много по-дълго.

Горещината и светлината се простират до безкрай, докато той се стиска здраво за Силия, разкъсван от болка.

И после тя изчезва.

Не остава нищо. Нито огън. Нито дъжд. Нито земя под краката му.

Пред очите му неспирно се сменят сенки и светлина, тъмнината отстъпва място на ослепителна белота само за да я погълне отново. Без да спре.

Циркът се мести около Силия, флуиден като илюзиите, сътворени от Марко.

Тя си представя къде би искала да се намира в един или друг момент и се озовава там. Дори не може да каже дали самата тя се движи, или манипулира цирка около себе си.

Ледената градина е притихнала и неподвижна. В която и посока да погледне, не вижда нищо, освен свежа хладна белота.

Само частица от Залата с огледалата отразява лицето й, а в някои огледала пробягва единствено блестяща сянка на бледо сива рокля или развети зад гърба й панделки.

Струва й се, че улавя частици от Марко в огледалата — крайчеца на сакото му или ясното просветване на яката му, но не може да бъде сигурна.

Много от огледалата седят кухи и празни в богато украсените си рамки.

Мъглата в Менажерията се разсейва бавно, докато Силия търси палатката и не открива в нея нищо друго, освен хартия.

Повърхността на Езерото на сълзите дори не потрепва, стои спокойна и гладка, и Силия не е в състояние да хване камъче и да го хвърли във водата. Не може да запали свещ на Дървото на желанията, въпреки че мечтите по клонките продължават да горят.

В Лабиринта минава от стая в стая. Онези, които е създала тя, преливат в други, създадени от Марко, и обратно.

Усеща го. Достатъчно близко, за да очаква да го види зад всеки следващ ъгъл, зад всяка следваща врата.

Но не среща нищо друго, освен нежно носещи се из въздуха перца и карти за игра. Сребърни статуи с невиждащи очи. Подове, боядисани като дъски за шах с празни квадрати.

Улавя следи от него навсякъде, но не открива нищо, върху което да се фокусира.

Нищо, за което да се хване.

В коридора с различните врати, покрит с пресен сняг, се забелязват леки следи от стъпки, но това може да са само сенки.

И Силия не може да каже накъде водят.

Марко изохква, когато въздухът изпълва дробовете му — сякаш е бил под вода и не е имал представа за това.

Първата му разумна мисъл е, че не е очаквал затварянето му в капана на огъня да бъде съпроводено с такъв студ.

Студеният въздух е остър и щипещ и единственото, което вижда във всички посоки, е безкрайна белота.

Когато очите му свикват с нея, той различава сянката на дърво. Висящите клони на замръзналата бяла върба се сипят като водопад около него.

Той пристъпва напред. Почвата под краката му е притеснително мека.

Стои насред Ледената градина.

Фонтанът в центъра е замрял, водата му, обикновено весело бълбукаща, сега е тиха и неподвижна.

Белотата затруднява забелязването на ефекта, но цялата градина наистина е прозрачна.

Марко поглежда към ръцете си. Те треперят леко, но изглеждат плътни и цялостни. Костюмът му е тъмен и също плътен.

Марко вдига ръка към една роза наблизо и пръстите му преминават през листенцата й почти без да срещнат съпротивление — сякаш са направени от вода, вместо от лед.

Все още гледа към розата, когато зад гърба си чува ахване.