Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

— Ти ми каза, че любовта е нетрайна и нестабилна — объркано я поглежда Силия.

— Излъгах те — признава Цукико и завърта цигарата между пръстите си. — Мислех, че ще ти е по-лесно, ако започнеш да се съмняваш в него. И ти дадох година, за да откриеш начин, по който циркът да продължи да функционира и без теб. Но ти не успя. Затова ще се намеся.

— Аз се опит… — започва Силия, но Цукико я прекъсва.

— Продължаваш да пренебрегваш един простичък факт. Ти носиш този цирк в себе си. Той използва огъня като средство. Ти си тази, която губи повече, но си прекалено голяма егоистка, за да го признаеш. Вярваш, че не можеш да живееш с болката. Подобна болка не може да се преживее. Тя само продължава във времето. Съжалявам.

— Кико, моля те — казва Силия. — Трябва ми още време.

Цукико поклаща глава.

— Казах ти го и преди — времето не е нещо, което мога да контролирам.

От мига, в който Силия се е появила в двора, Марко не е снемал очи от нея, но сега се обръща към жената каучук:

— Давай — извиква й той сред усилващото се тропане на дъжда. — Направи го! Предпочитам да изгоря заедно с нея, отколкото да живея без нея.

Простичкият вик „Не!“, изтръгнал се от гърдите на Силия, се размива в нещо по-силно от вятъра. Агонията в гласа й се забива в Марко като всички остриета от колекцията на Чандреш накуп, но той не спира да гледа към Цукико.

— Това ще сложи край на играта, нали? — пита я той. — Ще я прекрати, дори ако съм само затворен в огъня като Мерлин, без да съм мъртъв.

— Няма да можеш да продължиш — обяснява Цукико. — Това е всичко, което има значение.

— Тогава го направи — настоява Марко.

Цукико му се усмихва. Тя приближава длани една до друга, кълбетата дим от цигарата й се вият над пръстите й.

Покланя се ниско, с уважение.

Никой от двамата не забелязва как Силия се втурва към тях през дъжда.

Цукико хвърля светещия фас в огъня. Той все още се носи във въздуха, когато Марко извиква на Силия да спре.

Цигарата едва е докоснала трептящите бели пламъци, когато девойката скача в обятията му.

Марко няма време да я отблъсне, затова я придърпва по-плътно към себе си, заравя лице в косата й. Вятърът откъсва цилиндъра от главата му.

И тогава болката започва. Остра, разкъсваща — сякаш тялото му се разпада.

— Имай ми доверие — прошепва му Силия и той престава да се съпротивлява, забравя за всичко друго, освен за нея.

В момента преди експлозията, преди бялата светлина да е станала толкова ослепителна, че да скрие случващото се, двамата се изпаряват във въздуха. В един момент са там, роклята на Силия се развява от вятъра сред дъжда, ръцете на Марко притискат гърба й. В следващия двамата са само неясна форма от светлина и сенки.

После изчезват и циркът пламва. Огнените езици ближат палатките, извиват се нагоре в дъжда.

Останала сама сред двора, Цукико въздъхва. Пламъците я подминават, без да я докосват, вият се вихрено около нея. Осветяват я с невъзможна яркост.

После огнените езици умират, превръщат се в нищо така бързо, както са започнали.

Котелът от ковано желязо е празен, в него не е останало дори едно-единствено изпускащо дим въгленче. Дъждът трополи с кухо ехо по метала, капките се превръщат в пара там, където желязото е все още горещо.

Цукико изважда нова цигара от палтото си, отваря запалката си с лениво отработено движение.

Пламъкът запалва лесно края на цигарата, независимо от дъжда.

Докато чака, жената каучук наблюдава как казанът се пълни с вода.

Ню Йорк, 1 ноември, 1902 година

Ако можеше да отвори уста, Силия сигурно би изкрещяла. Но й се налага да контролира твърде много неща — горещината, дъжда, Марко, когото стиска в прегръдката си.

Тя се концентрира само върху него, взема със себе си всичко онова, което е той, докато се разкъсва на парчета. Държи се за спомена за всяко докосване на кожата му до нейната, за всеки момент, прекаран заедно с него. Взема го със себе си.

Изведнъж няма нищо. Нито дъжд. Нито огън. Само спокойна бяла празнота.

Някъде сред тази пустота един часовник отбелязва полунощ.

„Спри“, мисли си тя.

Часовникът продължава да отброява ударите, но Силия усеща как неподвижността я завладява.

Осъзнава, че разпадането е по-лесната част.

Сглобяването на парчетата в едно цяло е истинският проблем.

Чувства се така, както навремето, когато като дете трябваше да лекува срязаните си пръсти — само че сега задачата й е многократно по-сложна.