Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

След като Цукико изчезва зад един ъгъл, момчето влиза в палатката.

Ню Йорк, 31 октомври, 1902 година

Марко пада, сякаш някой го е блъснал силно, и гърбът му се удря в земята. Той започва да кашля както от удара, така и от облака черна пепел, който се вие наоколо му.

Надига се сред ръсещия се лек дъждец и докато въздухът се прочиства, младият мъж вижда редица от дребни дръвчета и звезди, заобиколени от сребърни зъбчати колела и черно-бели шахматни фигури.

Отнема му няколко секунди, за да разбере, че стои до часовника Wunschtraum.

Стрелките му напредват към полунощ, жонглиращият арлекин на върха балансира единайсет топки на фона на мигащите звезди и цъкащия часовников механизъм.

Табелата, обявяваща, че циркът е затворен поради лоши метеорологични условия, потраква на вятъра. Макар и само за момент, дъждът преминава в гъста мъгла.

Марко избърсва блестящата пудра от лицето си, което си е възвърнало истинския вид. Чувства се твърде дезориентиран, за да го променя. Опитва се да види по-добре тъмния прах по костюма си, но той вече е започнал да изчезва.

Раираната завеса зад будката за билети се отваря и Марко вижда като през мъгла как една фигура застава в сенките, осветена единствено от острата искра на запалка.

— Bon soir — поздравява ведро Цукико, когато Марко приближава, и пъха запалката обратно в джоба си, докато закрепя цигарата си на дългото сребърно цигаре. Из пространството профучава силен вихър, раздрънква портите на цирка.

— Как… как го е направила? — пита Марко.

— Изобел ли имаш предвид? Аз я научих на този трик. Не мисля, че е разбрала нюансите му, но независимо от това, изглежда, го е изпълнила както трябва. Чувстваш ли се поне малко нестабилен?

— Добре съм — уверява я Марко, въпреки че гърбът го боли от падането и очите му все още парят. Той наблюдава любопитно Цукико. Никога по-рано не е разговарял надълго и нашироко с жената каучук и сега присъствието й е почти толкова объркващо, колкото фактът, че само допреди няколко мига е бил на съвсем друго място.

— Ела, скрий се поне от вятъра. — Цукико махва със свободната си ръка към тунела зад завесата. — Това твое лице е по-хубаво от другото — добавя тя, като го оглежда критично през мъглата и дима. — Отива ти. — Жената каучук пуска завесата, когато Марко влиза, и двамата остават обгърнати от тъмнина, осеяна с мъждиви блещукащи лампички. Светещият връх на цигарата е единственото цветно петно сред белите точици.

— Къде са всички останали? — пита я Марко, докато изтръсква дъждовните капки от цилиндъра си.

— На парти по случай лошото време — обяснява Цукико. — По традиция се провежда в палатката на акробатите, защото е най-голяма. Но ти няма откъде да го знаеш, тъй като не си истински член на цирка, нали така?

Той не вижда изражението на лицето й достатъчно добре, за да го разчете, но е готов да се закълне, че Цукико се усмихва лъчезарно.

— Не, предполагам, че не съм. — Марко тръгва след нея през подобния на лабиринт тунел, отвеждащ навътре в цирка. — Защо съм тук?

— Ще стигнем и до това, когато му дойде времето — обещава Цукико. — Какво ти е казала Изобел?

Разговорът с Изобел пред стълбите на неговата къща е почти изтрит от паметта му, независимо че се е случил само преди няколко минути. Спомня си само отделни части от него. Нищо достатъчно свързано, за да го изрази на глас.

— Няма значение — казва Цукико, когато той се забавя с отговора. — Понякога е трудно да си възвърнеш кондицията след подобно пътуване. Тя каза ли ти, че двамата с теб имаме нещо общо?

Марко си спомня, че Изобел е споменала Силия и някого другиго, но не и кого точно.

— Не.

— И двамата сме бивши ученици на един и същи учител — осведомява го Цукико. Върхът на цигарата й проблясва по-ярко, когато дръпва от цигарето си в близката тъмнина. — Страхувам се, че е само временно прикритие — добавя, когато стигат до втора завеса. Тя я дръпва настрани и пространството пред тях се изпълва със сияещата светлина откъм централния двор. Цукико прави знак на Марко да излезе навън, на дъжда, и отново дръпва от цигарето си, докато той минава покорно през завесата, опитвайки се да разбере последната й забележка.

Светлините, опасващи палатките, са угаснали, но големият огън в центъра на двора гори с пълна сила, бял и искрящ. Лекият дъждец блести.

— Прелестен е — отбелязва Цукико и излиза на двора заедно с него. — Признавам ти го.

— Била си ученичка на Александър? — пита я Марко, без да е сигурен, че я е разбрал правилно.