Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

— Изобел, съжалявам — казва Марко. — Съжалявам, че те въвлякох във всичко това. Съжалявам, че не ти казах по-рано какво изпитвам към Силия. Не знам какво друго би могла да искаш от мен, което да мога да ти дам.

Изобел кима, загръща шала по-плътно около раменете си.

— Преди около седмица гледах на някого. Той беше млад, по-млад, отколкото бях аз, когато те срещнах. Висок, но все още несвикнал с височината си. Беше искрен и сладък. Дори ме попита как се казвам. И всичко беше написано върху картите. Всичко. Сякаш гледах на цирка, а това ми се беше случвало само веднъж досега — когато гледах на Силия.

— Защо ми го разказваш?

— Защото си помислих, че този младеж би могъл да те спаси. Не знаех как да се чувствам; все още не знам. Беше там, изписано върху картите му, заедно с всичко останало — не бях виждала нещо толкова ясно. Тогава мислех, че всичко ще свърши по различен начин. Грешах. Изглежда, често греша. Може би е време да си намеря друго занимание.

Марко спира, лицето му пребледнява под светлината на уличната лампа.

— Какво казваш? — пита той.

— Казвам, че имаше шанс. Шанс да бъдеш с нея. Шанс всичко да се реши по възможно най-добрия начин. Почти ти го желаех, наистина — независимо от всичко. Все още искам да си щастлив. И възможността беше на лице. — Тя му се усмихва с лека, тъжна усмивка, докато плъзва ръка в джоба на палтото си. — Но моментът не беше подходящ.

Тя изважда ръка и разтваря пръстите си. В дланта й проблясва купчина черни кристали — дребни като сажди.

— Какво е това? — пита Марко, когато тя вдига длан към устните си.

В отговор Изобел издува леко устни напред и саждите политат към него в щипещ черен облак.

Когато облакът се разсейва, куфарчето му стои изоставено върху тротоара, до краката на Изобел. Тя го взема и си тръгва.

Ню Йорк, ноември, 1902 година

Въпреки че заобикалящият пейзаж е различен, циркът изглежда по съвсем същия начин, както на неговото поле, мисли си Бейли, когато най-сетне стига до оградата. Тежко диша от бягането през гористата местност.

Но има нещо друго, което е различно. Опитва да си поеме дъх край портата и гледа втренчено табелата, висяща над обичайното разписание на работното време на цирка:

Затворено поради лошо време.

Разбира, че онова, което го притеснява, е миризмата. Няма го онзи сладък аромат на карамел, сливащ се идеално с боровия дим от пламтящ огън. Вместо това във въздуха се носи мирисът на нещо изгоряло и влажно, със сладък нюанс, от който му се повдига.

Направо му се повръща.

От другата страна на оградата от ковано желязо не се чува никакъв звук. Палатките са замръзнали неподвижно. Само часовникът до портата се движи, бавно отброява следобедните часове.

Бейли бързо открива, че не може да се провре между решетките на оградата така лесно, както преди години. Решетките са прекалено близо една до друга, независимо от това колко упорито се опитва да промуши рамене между тях. Почти очаква да види чакащата го Попет, но наоколо няма жива душа.

Оградата е прекалено висока, за да се прехвърли през нея, и Бейли се замисля дали просто да не седне пред портите и да изчака слънцето да залезе. Изведнъж забелязва един извит клон, който не стига съвсем до оградата, но е достатъчно близо — виси точно над извитите железни остриета на върха.

От там би могъл да скочи. Ако уцели правилния ъгъл, ще се приземи на пътеката между палатките. Ако сгреши, най-вероятно ще си счупи крака, но това ще е само дребен проблем, с който по-късно би могъл да се справи — поне ще е вътре в цирка.

С лекота се покатерва на дървото. Клонът, който е най-близо до цирка, е достатъчно широк, за да пропълзи по него. Но не успява да запази равновесие и докато се опитва да скочи грациозно, нарушава предварително изчисленото падане. Стоварва се тежко на пътеката, претъркулва се към стената на близката палатка и целият се покрива с белия прах, посипан по земята.

Краката го болят, но изглежда са здрави, въпреки че рамото му е лошо натъртено, а дланите му са охлузени и мръсни. Прахта лесно пада от ръцете му, но подобно на боя полепва по сакото и крачолите на новия му костюм. Отново стои сам сред цирка.

— Истина или предизвикателство — промърморва сам на себе си.

Сухи крехки листа танцуват около стъпалата му, запратени през оградата от вятъра. Петна от пастелни есенни цветове, които нарушават монотонността на черното и бялото.

Бейли не е сигурен накъде да се отправи. Обикаля по пътеките с надеждата да се натъкне на Попет, но се сблъсква единствено с райета и празнота. Накрая се насочва към вътрешния двор, към големия огън.