Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

Силия е покрила устата си с ръка, не може да повярва на очите си. Застаналият насред Ледената градина Марко е гледка, която си е представяла много пъти, когато е била сама сред ледената шир от цветя, и сега той не й изглежда реален, независимо от тъмнотата на костюма му на фона на бледите рози.

Тогава той се обръща и я вижда. В мига, в който зърва очите му, всичките й съмнения изчезват.

За момент Марко изглежда толкова млад, че тя вижда момчето, което е бил някога, в годините, преди да го срещне. Когато вече са били свързани, но все още — разделени.

Иска да му каже толкова много неща, неща, които се е страхувала, че никога няма да има възможност да изрече пред него. Но само едно от тях изглежда истински важно.

— Обичам те — промълвява тя.

Думите отекват из палатката, леко разклащат замръзналите листа.

Марко гледа втренчено, докато Силия приближава; смята я за сън.

— Мислех, че съм те загубила — казва тя, щом стига до него; гласът й е разтреперан шепот.

Изглежда му толкова плътна, колкото и той самият, не е прозрачна като градината. Силия е жизнена и ярка на белия фон, бузите й са пламнали, в тъмните й очи напират сълзи.

Марко вдига ръка към лицето й, ужасен, че пръстите му могат да преминат през него със същата лекота, с която са минали през розата.

Облекчението, което изпитва при факта, че Силия е плътна, топла и жива, го завладява изцяло.

Той я взема в прегръдките си. Сълзите му капят по косата й.

— Обичам те — успява да изрече, когато най-сетне възвръща гласа си.

Двамата стоят, вплели тела един в друг. Никой не иска да пусне другия.

— Не можех да те оставя да си идеш — казва Силия. — Не можех да те оставя да си идеш.

— Какво направи? — пита я Марко. Все още не е напълно сигурен, че разбира случилото се.

— Използвах цирка като медиатор — обяснява Силия. — Не знаех дали ще проработи, но не можех да те оставя да си идеш, трябваше да пробвам. Опитах се да те взема със себе си и когато не успях да те открия, си помислих, че съм те загубила.

— Тук съм — казва Марко и я погалва по косата. — Тук съм.

Освобождаването от света и затварянето в уединено място съвсем не е онова, което си е представял. Не се усеща като затворник, само като отделен от останалия свят — все едно той и Силия са прескочили цирка, вместо да са въплътени в него.

Оглежда дърветата, сипещите се надолу замръзнали клонки на върбата, подрязаните в различни форми храсти, подобни на духове покрай близката алея.

Едва сега забелязва, че градината се топи.

— Големият огън изгасна — казва той. Сега усеща празнината. Чувства целия цирк около себе си, сякаш е полепнал по него като мъгла, сякаш може да протегне ръка и да докосне желязната ограда, въпреки разстоянието, което го дели от нея. Почти не му се налага да положи усилие, за да определи местоположението на оградата, разстоянието от нея до всеки друг елемент от цирка, мястото на всяка палатка, дори тъмния вътрешен двор и застаналата в него Цукико. Усеща целостта на цирка с такава лекота, с каквато усеща допира на ризата върху кожата си.

И единственото нещо, което пламти ярко насред него, е Силия.

Но това е примигващ пламък. Крехък като пламъка на свещ.

— Ти държиш целостта на цирка — ахва той.

Силия кимва. Вече започва да й тежи, но без огъня й е много по-трудно да се справи. Не може да се концентрира достатъчно, за да задържи отделните детайли недокоснати. Елементите са започнали да се изплъзват, да се разтичат, подобно на цветята наоколо.

И тя знае, че ако циркът се разруши, няма да е в състояние отново да възвърне целостта му.

Цялата се тресе и въпреки че до известна степен възвръща равновесието си, когато Марко я стисва здраво в ръцете си, не спира да трепери в прегръдката му.

— Откажи се, Силия.

— Не мога — отвръща тя. — Ако се откажа, той ще се разпадне.

— Какво ще стане с нас, ако циркът се разруши?

— Не знам. Спрях го. Той не може да съществува без нас. Има нужда от някого, който да се грижи за него.

Ню Йорк, 1 ноември, 1902 година

Последния път, когато Бейли е влизал в тази палатка, Попет е била с него, а вътре е пълно с плътна бяла мъгла. Тогава палатката му се е сторила безкрайна и на Бейли му е трудно да повярва, че това се е случило едва преди няколко дни. Но сега, без прикритието на мъглата, Бейли вижда белите стени на палатката и всички създания в нея. Но никое от тях не се движи.