Эрин Моргенштерн - Нощният цирк

Бейли поглежда обратно към Попет и Уиджит. Косата на Попет вече се е успокоила и не трепва. В краката на брат й се виждат парчета от счупения стол.

Бейли се обръща и внимателно заобикаля фигурите, за да стигне до изхода на палатката. Хвърля нервни погледи нагоре към столовете и железните клетки, крепящи се единствено на прокъсани въжета.

Пръстите му треперят, докато развързва връзките в стената.

В мига, в който излиза навън, го обзема усещането, че се намира в някакъв сън.

В съседната палатка, свързана с предишната, се издига високо дърво. Голямо е колкото стария му дъб, покарало е направо от земята. Клоните му са голи и черни, но са покрити с бели свещи. По кората са замръзнали прозрачни слоеве восък.

Гори само незначителна част от свещите, но гледката е не по-малко впечатляваща: осветените извити черни клони хвърлят танцуващи сенки по раираните стени.

Под него стои Марко и прегръща една жена, в която Бейли веднага разпознава илюзионистката.

Тя изглежда също толкова прозрачна, колкото и младият мъж до нея. На светлината на свещите роклята й прилича на воал от мъгла.

— Здравей, Бейли — поздравява го тя, когато момчето приближава. Гласът й отеква тихо, но толкова близо, сякаш стои точно до него и шепне в ухото му. — Харесва ми шалът ти — добавя илюзионистката, когато той се забавя с отговора. Думите в ухото му са топли и странно успокояващи: — Аз съм Силия. Не мисля, че някой ни е представял официално един на друг.

— Приятно ми е да се запознаем — казва Бейли.

Силия се усмихва и той с удивление забелязва колко различно изглежда от моментите, в които я е наблюдавал как изнася представление — дори като се изключи фактът, че тъмните клони на дървото се виждат през нея.

— Откъде знаехте, че ще дойда? — пита я той.

— Попет те спомена като част от серия събития, случили се по-рано, затова се надявах да пристигнеш по някое време.

При споменаването на Попет, Бейли хвърля поглед назад през рамото си. Замръзналото във времето парти изглежда доста по-далеч, отколкото е в действителност, от другата страна на брезента.

— Нуждаем се от помощта ти — продължава Силия, когато момчето отново я поглежда. — Трябва да поемеш цирка.

— Какво? — възкликва Бейли. Не е сигурен какво е очаквал да чуе, но определено не е било това.

— В момента циркът се нуждае от нов човек, който да се грижи за него — обяснява Марко. — Той просто се носи напосоки, подобно на кораб без котва. Трябва му човек, който да го закотви.

— И този човек съм аз? — вдига вежди Бейли.

— Бихме искали да си ти, да — намесва се Силия. — Ако нямаш нищо против да се нагърбиш с това задължение. Ще можем да ти помагаме, а Попет и Уиджит ще са непрекъснато до теб, истинската отговорност обаче ще е твоя.

— Но аз не съм… специален — казва Бейли. — Не по начина, по който са те. Не съм важен.

— Знам — казва Силия. — Не си определен от съдбата. Бих искала да мога да ти кажа, че си, ако това ще го направи по-леко, но не е вярно. Просто си на правилното място в подходящия момент и те е грижа достатъчно, за да сториш необходимото. Понякога това стига.

На примигващата светлина на свещите Бейли изведнъж осъзнава, че Силия е доста по-възрастна, отколкото изглежда, и че същото се отнася и за Марко. Самият цирк изглежда някак далечен, макар да стои насред него. Сякаш се отделя от него.

— Добре — казва момчето, но Силия вдига прозрачната си ръка, за да го спре, преди да е дал съгласието си.

— Чакай. Това е важно. Искам ти да разполагаш с нещо, което никой от нас двамата не е имал. Искам да имаш право на избор. Можеш да се съгласиш или просто да си тръгнеш. Не си задължен да помогнеш и не бива да се чувстваш задължен.

— Какво ще стане, ако откажа? — пита Бейли.

Силия поглежда към Марко, преди да отговори.

Двамата се гледат мълчаливо, но в погледите им се чете такава интимност, че Бейли смутено извръща очи встрани и нагоре към извитите клони.

— Циркът няма да оцелее — казва Силия след малко. — Знам, че искам много от теб, но няма към кого другиго да се обърна.

Изведнъж свещите от дървото започват да изпускат искри. Някои изгасват и кълбета дим заместват ярките пламъчета за миг, преди да изчезнат и те самите.

Гласът на Силия затихва и за момент на Бейли му се струва, че тя ще припадне, но Марко я хваща.

— Силия, любов моя — прошепва той и прокарва ръка през косата й. — Ти си най-силният човек, когото познавам. Можеш да издържиш още малко, знам, че можеш.